Втори ден Марго наблюдаваше как безформената жена от шезлонга отсреща се мажеше с олио за почерняване. Обилните ѝ бедра лъщяха и привличаха успешно слънчевите лъчи. Равномерният ѝ тен с цвят на шоколадова вафла беше единственото, за което човек можеше да ѝ завиди.
Без да е способна да си признае, Марго ѝ завиждаше и за мъжа, който неотлъчно лежеше на съседния шезлонг, поставил ръка на лявото бедро. Не буквално заради този мъж – той също беше безформен – нещо, което Марго не одобряваше в хората, ами заради идеята мъжът ти да е до теб по време на почивката ви. Стефан я беше поканил във вилата си в Балчик, но беше толкова зает, че не напускаше въпросната вила с панорамна гледка към морето.
Двамата излизаха от около година и това им беше първата почивка заедно. Заради работата си – Стефан имаше собствена компания за софтуер, който продаваше успешно на фирми в чужбина – той беше много зает. Какъв точно софтуер, Марго не знаеше – на няколко пъти ѝ беше обяснявал, използвайки специфичен жаргон, от който тя нищо не разбра. Компанията му беше от така наречените Start up-и, състоеше се от четири умни и ентусиазирани момчета на по двайсет и няколко години, които бяха убедили голям английски инвеститор да им даде немалък начален капитал. Марго предполагаше, че Стефан печели добре, въпреки че лайфстайлът му не беше разточителен – прилична кола, приличен апартамент в широк център и толкова. Марго не не се интересуваше в дълбочина от финансовото му състояние. Самата тя работеше като офис мениджър в голяма козметична компания и взимаше нелоши пари.
Когато Стефан ѝ предложи да прекарат две седмици във вилата му в Балчик, веднага се съгласи, пусна си отпуска и си купи нов бански. Стефан ѝ описваше града като райско кътче, а в една статия в интернет го наричаха „перлата на българското Черноморие“. „Те за всеки град край морето така казват“, помисли си Марго, но се радваше на предстоящата почивка, защото щяха да прекарат повече време заедно. В София се виждаха веднъж на няколко дни, той вечно беше зает, често водеше дълги телефонни разговори дори по време на вечеря, за които после най-възпитано се извиняваше. Всъщност това, което Марго най-много харесваше в приятеля си, беше способността му да бъде възпитан – качество, което тя считаше за изчезващо сред българските мъже.
Стефан беше пет години по-малък от нея, но това, поне засега, не я притесняваше. Тя беше на 32, той на 27, но спортното ѝ тяло стоеше съвсем добре до неговото. По време на дългите мързеливи следобеди на плажа точно под двореца на румънската кралица Марго разглеждаше останалите жени, размазани по шезлонгите, и със задоволство отбелязваше, че превъзхожда всички. Новият бански чудесно оформяше неголемите гърди и разкриваше малкото дупе, лишено от стрии и целулит.
Стефан обаче го нямаше с нея на плажа вече втори ден и ето че сега тя лежеше на шезлонга си, отегчена от криминалния роман, който беше грабнала от библиотеката във вилата, завиждайки на едрата жена насреща ѝ. „Съжалявам, любовче. Затрупан съм с мейли. Имам и един конферентен разговор със сътрудниците от UK в три, ако свърши бързо, ще дойда при теб.“
В шест следобед слънцето вече не беше така немилостиво към посетителите на плажа и Марго, макар и да се отегчаваше, нямаше намерение да се прибира във вилата. Правеше го напук на Стефан, който дори не ѝ беше писал, откакто беше дошла на плажа. „Сигурно още е в тъпия си конферентен разговор“, помисли си Марго, взе си портмонето и тръгна към бара за едно фрапе. Докато чакаше бармана, получи съобщение – „Съжалявам, любовче, разговорът още не е свършил“ и целувка, която ѝ се стори служебна – като прикачените файлове в работните мейли.
Реши да се напие. Поръча две текили без сол. „Едната е за теб“, каза, когато барманът ги сложи пред нея. Той беше млад мъж с изсветляла от слънцето коса и онзи тен, който единствено човек, който прекарва цялото си лято на плажа, придобива. Тялото му беше стегнато, на ръст беше колкото Стефан. На години най-вероятно също. Преди да си тръгне, се съгласи да му даде фейсбука си. Докато си събираше нещата от шезлонга, получи покана за приятелство от Ивайло Морски.
Марго се прибра във вилата във ведро настроение. Това приятно учуди Стефан, който очакваше караница. „Утре идвам с теб на плаж, обещавам“, каза, хващайки я през кръста. „Добре“, отвърна Марго, която използва прегръдката за опора.
Стефан изпълни обещанието си, а Марго избра друг плаж, не този под двореца. Не искаше Ивайло да я вижда с мъж, макар че във фейсбук имаше общи снимки с приятеля си. През деня си размениха по няколко съобщения, обикновени и мили, които приятно вълнуваха Марго.
Следващите няколко дни Стефан прекара във вилата, приклещен от работните си задачи, а Марго – на плажния бар. Тя не разбираше защо той не прехвърли ангажиментите си към съдружниците си, докато е на почивка. Без Ивайло щеше да се чувства пренебрегната и нещастна, вероятно щеше да направи скандал, да си събере багажа и да си тръгне от Балчик. Барманът обаче беше повече от приятна компания и идеално заместваше гаджето ѝ. „Дори и да разбере, Стефан няма за какво да се сърди, даже трябва да е благодарен на Ивайло“, мислеше си Марго.
Лекото влюбване, което досега беше изпитвала към гаджето си, се прехвърляше върху този почти непознат мъж зад бара. Това се случваше много бързо, но съвсем естествено и ако не си позволи нищо повече от няколко целувки с Ивайло, то това не беше от морални подбуди, ами от колебание. Ивайло ѝ напомняше на Стефан от първите дни на връзката им – възпитан, мил и увлечен. Двамата мъже дори си приличаха – еднакъв ръст и телосложение, еднаква възраст – 27 години. Това deja vu допълнително объркваше Марго и я правеше неспособна да предприеме по-голяма стъпка. „Ивайло е барман на плажа, сигурно има по десет такива флирта на лято. Няма какво повече да ни се случи. След няколко дни си тръгвам. В София ще реша какво да правя“. Беше си дала почивка от връзката със Стефан, а той дори не беше разбрал.
Марго прекара последния си ден в Балчик като всички останали – на бара при Ивайло. Към шест часа трябваше да си тръгва – Стефан държеше да я заведе на вечеря. „Смешна компенсация за почивката, на която ме заряза“, помисли си, но не му отказа. Ивайло я повика зад бара и наля две текили, които изпиха на екс без сол. От комбинацията между алкохола и дългата целувка, която последва, краката ѝ омекнаха и тя успя само да кимне в отговор на думите му „Ще ти пиша“. Ивайло настойчиво спазваше обещанието си и вечерта, и на следващия ден, без да се сърди, че Марго бави отговорите. От цялата почивка тя прекара най-много време с гаджето си през последната вечер и по пътя обратно към София.
На една бензиностанция, докато пиеше кафе и чакаше Стефан да зареди, Марго лениво преглеждаше фейсбука си. „Развалените любови са за литературата, обикновените – за живота“ – статусът на Ивайло от преди минути предизвика същата реакция като целувката след текилите.
„Развалените любови са за литературата, обикновените – за живота“, прочете Стефан на глас и седна на стола срещу нея. „Какво?“, стресна се Марго и погледна към приятеля си, който беше вперил поглед в телефона си. „А, нищо, чета статуса на един познат от Балчик – Ивайло Морски. Бяхме най-добри приятели в гимназията, докато в дванайсти клас не ми открадна гаджето. Оттогава не сме се засичали.“
„Ще те чакам в колата“, каза Марго и стана от масата, преди сълзите да паднат под тъмните ѝ очила.
Ралица Стоянова е журналист и копирайтър. Едновременно се смущава и ласкае, когато я нарекат писателка. За това определение обаче има известно основание. Нейни разкази са публикувани в печатни и електронни медии. През май тази година излезе дебютният ѝ роман „У-хромозома”, с който спечели трето място в литературното риалити на БНТ „Ръкописът“.
