На Стефан и Йоана
Беше някъде около дванайсет на обяд и камбаните биеха в Удине, когато Мария или Алисия – наистина, кой знае как се казват хората в днешно време, пък и някой обръща ли внимание на имената – се разхождаше с малкото си куче тип ризеншнауцер, тип болонка, тип… въобще, кой ли обръща внимание на кучетата и какви са техните породи – някакво болно разхищение на мисълта и насилие върху вниманието на хората какво точно представлява едно куче, когато то не е нищо повече, освен вмешателство на човека в природата.
Камбаните биеха и кучето, което всъщност се казваше Партиджано, чу камбаните и се заслуша в тях. И започна да си спомня за миналото и за това как в предишния си живот се беше катерило по една планина, и беше гърмяло с някаква стара пушка, и беше крещяло „рагаци рагаци“, но наоколо нямаше рагаци – само кръгът от фашисти се стягаше около него като клещи. Колкото и да викаше в предишния си живот Партиджано, викането не го спаси, ами даже напротив. То прикова вниманието на няколко мъже в зловещи униформи и те откриха огън срещу него. Тялото му се свлече безжизнено на земята. А след това човекът се събуди и започна да лае. Да, точно така, започна да лае и да търси майка си, кучката. Тя не закъсня, дойде и го привлече към себе си с приятно топлия си език, и му даде мляко. Партиджано боза, примирен с новата си съдба. И лаеше, и гледаше към небето. И от време на време си спомняше за Мусолини. Мусолини също си спомняше за него и се чудеше къде ли са сега всичките тия момчета, които беше наредил да бъдат разстрелвани. Самият Мусолини стоеше недалече от Партиджано и се припичаше на слънце под формата на костенурка. Може и гълъб да е бил или пък червей. Наистина, кой знае и кой въобще обръща внимание на подобни подробности в наше време?
Мария все така се разхождаше по малката уличка в Удине, някъде там, близо до театъра, а едно момче я наблюдаваше и пушеше цигара. Те, младите, само се тровят и гледат нахално около себе си – струва им се, че са някак си над живота, че са всевечни, и затова се тровят, докато белите им дробове се задъхват, и нито Господ имат в себе си, нито здраве. Имат само глупави идеи. Само глупави идеи имаме, приятели, но никой не ще да си признае това. Никой не иска да си признае колко малки сме, колко нищо не разбираме – даже между болонка и ризеншнауцер не правим разлика. Но, наистина, кой има време за подобни разсъждения?
Мария избързваше пред Партиджано и все така, с един тъжен поглед, се плъзгаше по повърхността на битието. И си мислеше за Господ, и си мислеше и за фашистите, и за своите родители си мислеше. Единият от тях се беше клел пред Мусолини и Мусолини го обичаше за това. После дойдоха промените и низвергнаха цялото ѝ семейство.
Разстреляха баща ѝ, майка ѝ запази злобата в себе си. Братята ѝ също избиха и тя, Мария, или както там се казваше, остана само дете, остана сама дъщеря, неразбираща и презираща своите родители. Някаква вродена тъга имаше в тая жена, някакво дебело като ханша на готвачка огорчение. Но никой не се спираше да я пита. Пък и никой не знаеше фамилията ѝ . И точно днес по-добре беше да не я знаят, защото точно днес се честваше денят на победата над фашизма.
Партиджано се влачеше с малките си краченца зад собственичката си и нищо чудно в предишния си живот той да е бил собственият ѝ брат. И да разбираше това с кучешката си глава, но да не можеше да го артикулира. Всъщност какво можем да артикулираме от онова, което разбираме? Всъщност какво можем да направим въобще?
И Мария или там както ѝ беше името, вървеше и си мислеше и за цените в магазина, и не мислеше за момчето, което я гледаше. То беше от толкова далече, че тя никога не беше и чувала за неговата земя. Не знаеше, че и на неговата земя някога бе имало партизани, някога бе имало фашисти. Не знаеше за бруталния тормоз върху семействата на партизаните, за разстрелите, за изгорените села, за унищожената покъщнина и за тормоза върху младите момичета антифашисти. И как пазачите в лагерите биеха тези момичета и скачаха върху гърдите им, и как ги осакатяваха за цял живот.
И тя не знаеше как след това дойдоха промените и как новите хора в старите столове – пък те бяха старите хора в новите столове или нещо подобно – казаха, че всички партизани са велики народни герои. И започнаха да раздават медали и пенсии, звания и нови животи. И докато раздаваха звания и нови животи с едната ръка, с другата сееха смърт и отнемаха съдби, изкореняваха цели родове. Избит беше пак сума ти народ. Наказани бяха пак сума ти млади момчета и момичета. И всичко отново свърши, дойдоха отново някакви промени и пак се завъртяха старите столове, на които седнаха новите хора или нови бяха столовете, пък на тях седнаха старите лица.
И въпреки всичко никой не можеше да премахне черната следа от паметта на сътворението, черната следа от историята. И никой на белия свят, нито Партиджано, нито Мария, нито момчето и неговата далечна страна, не можеха да умият ръцете на света, да умият очите на света и да направят така, че хората никога да не бяха виждали на какво всъщност са способни, на какви зверства бяхме и сме всички ние способни. И никой не можеше да върне колелото наобратно и да направи така, че хората отново да станат някак малко по-добри, малко по-вярващи, пък и малко по-наивни. И никой не можеше да изкорени безверието, което се беше вкоренило в самата семка на света.
Може би само Партиджано знаеше тия неща. Затова не бързаше. И разсъждаваше като с учебник по източна философия в лапите, и разбираше, че трябва да мине още много, много време, което нямаше да е никакво време в очите на великата вселена. И може би чак след векове – едно мигване за великата вселена – човекът щеше да може да отсъди дали това е било хубаво, или е било лошо и какво всъщност е означавало.
Толкова много мисли и съдби се случваха и преливаха като вълни една през друга само докато брат и сестра, човек и куче пресичаха тънката пешеходна пътечка в малкия италиански град Удине. Момчето даже не беше допушило цигарата си. И всичко това се случваше, и се случва и в момента. Но кой в днешно време ще спре и ще се позамисли за тия работи?
Партиджано се спря и замаха с опашка. Видя един възрастен човек, който някога беше младо момче. И това момче обичаше да ходи на плажа и да говори – „чао, бела“, „комо еста“ – с хубавите момичета. Но след това дойдоха страшните времена и нямаше вече бела, имаше само момчета. Момчета, накъде отиваме, чувате ли куршумите? И това момче стреляше с уплаха, но мерникът му не трепваше. Той уби и вече никога не беше същият – вече не беше момче, нито беше мъж, нито беше убиец, нито – герой. Беше едно безименно същество в една малка гора, с трупове в краката. И това същество оцеля. И сега Партиджано го виждаше и знаеше, че това е същото онова момче.
А Мария или там както се казваше тази жена, нищо не знаеше. Тя вървеше по другия тротоар и мразеше бавното си старо куче за това, че се влачеше, и че на всеки няколко стъпки трябваше да спира и да го чака.
– Партиджано! – викна тя.
Партиджано спря да маха с опашка. Момчето – „чао, момче!“ – отмина и Партиджано продължи по тънката пешеходна пътечка. И тъкмо тогава със зверска скорост един товарен камион премина през Партиджано. Тоя камион носеше метал и пластмаса, и разпръсна тялото на Партиджано на хиляди топли, кървави парченца.
Момчето, което още не беше допушило цигарата си, цялото беше покрито с парченца от Партиджано. И Мария, или там както се казваше, още не беше домислила мисълта си, и Мусолини още не беше издал крайната си форма на прераждане, когато Партиджано спря да диша. Камбаните забиха и известиха края на празника за победата над фашисткия режим.
Казвам се Йордан Радичков, роден съм през 1989 година в София. Пиша от няколко години, за което свидетелстват сборниците ми с разкази „Малка човешка мелодия“ и „Игра на гъски“. С това не се изчерпва пълната ми криволичеща биография.
