Да засаждаш дървета откъдето минеш, да се опиваш от чайове и да превръщаш бележките под линия в етерна музика. Това не е просто умение, нито ПР представяне на убеждения. Дискретността на живеещия в Ню Йорк израелски композитор, саксофонист и бендлидер Одед Цур хармонира с мъдростта, но и лекотата на композициите от новия му албум, този път с един от любимците ни – пианистът Шай Маестро (от предишната група на Авишай Коен), за когото сме си говорили. Към компанията преди пет години се присъединяват още двама „пришълци“ в Голямата ябълка – гръцкият басист Петрос Клампанис и Зив Равиц, чийто път в джаза също тръгва от сцените на Тел Авив.
Одед не е поредният саксофонист, тръгнал по пътеките на Чарли Паркър, Джон Колтрейн, Стен Гетц, още по-малко из селенията на Ян Гарбарек, въпреки привидното им сходство, за което след малко ще стане дума. Индийската традиционна музика го завладява до степен изработването на собствен стил, базиран на т.н. микротоналности, характерни за рагите и макамите не по-малко от неравноделните ритми.
Разбира се, микротоналностите са използвани от делфийските химни и византийските песенни традиции, през Дебюси до Карлхайнц Щокхаузен и Афекс Туин. Но много рядко инструмент, където нюансите не са неприсъщи, може буквално да застине във въздуха, подобно тишините в пианото и гласа на Шърли Хорн. Е, такова усещане на осъзната непринуденост ни облъхва от упойващите композиции на Одед Цур, развил в сравнение с първите му „акции“ с индийски музиканти един почти завършен обмен на ценности между джаз-средиземноморско-източните музики. Пианото на Шай Маестро и басът на Петрос Клампанис органично вплитат балканските мотиви в поредното успешно взаимно проникване на Изтока и (условно) Запада в смисъла, който вече му придадоха Маклафлин и Шакти, Гарбарек с Устад Фатех Али Хан (Ragas & Sagas), без да говорим за фламенко-вариациите му с Индиалусия или Анушка Шанкар с Пепе Абичуела.
Освен четирите авторски композиции, албумът на Одед Цур и Шай Маестро включва за финал парчето на Колтрейн Lonnie’s Lament в една интересна версия, която смело бих поставил редом до тази на Кени Гарет и Пат Матини от албума им преди две десетилетия, посветен на музиката на Колтрейн (там неусетно солото на Гарет прелива в китарата на Матини – ще се убедите във финала на плейлиста). Така че, историите на посадените от Одед дървета, историите, вдъхновени от любимия му чай улун (черен дракон), балансът между двете начала ин и ян едва ли имат нужда от преводачески бележки под черта или не. Музиката, макар и универсален език за мнозина, не е подвластна на всемогъщите поговорки за traduttore traditore (преводът е предателство) или по-поетичнaта belle infidèle (красотата е невярна). Ако пък искате, приемете този плейлист и като поредният ми опит за Translator’s Note.
