Вечер като вечер. Демонът вътре в мен буйства. Искам всичкия алкохол, искам по един опън от всичките чадели на земята, искам всичката жива плът да глътна, искам да съм каца без дъно, макар притежанията ми в момента да се ограничават до две-три поомачкани банкноти в опосталялото портмоне. Дори и те не са ми нужни, нищо от това, което притежавам, не ми е нужно. Не и когато сърцето гърми в гърдите, когато очите ми са огнехвъргачки. И двете ще се пръснат от липса на свян, и двете а-ха да скокнат от орбитите, и двете ме теглят към една жена, към чистия ѝ поглед, към по детски наивните ѝ мисли, от които се възхищавам и върху които искам да излея своята мръсна ода за чистотата.
Вклинил ръка между топлите ѝ бедра, шепна на ухо истините, които съм видял в очите ѝ, връщам ги там, отдето са текнали. Те не лъжат, очите никога не лъжат. Тя иска любов, семейство, огнище, омръзнало ѝ е да я притискат мъже с безплодни чувства в претъпканата, тясна маршрутка на живота. Иска, ала грехът гори и у нея. Затова ѝ споделям, че и аз съм уморен от всичко и всички и ѝ предлагам да си вървим. И тя тръгва – без въпроси, без ненужни увъртания.
Навън ни посреща виещ студ, воят му се настанява под ходилата и забързваме крачка към спирката, ала не щеш ли, изтърваме спасителната мотриса. Потреперващи, забрадени с качулки, поемаме надолу по широкия булевард към отсрещния бряг, към моста-дъга над Рейн. Пътят се вие по-дълъг от нощта, а жената до мен жива ти казвам, жива гори, брат, и гони зимата. В жилите ѝ кънти музика и започваме да танцуваме и вървим, вървим и танцуваме на тротоара, потъваме в изпречилия се тунел от светлина.
В този момент от скута ѝ зазвънтява балканска мелодия, ръцете ни се съюзяват и дали моята, или нейната, някоя от тях погалва нечия буза, спуска се по шията надолу и увлича в инерцията си и устните, които се срещат като бързи влакове, от сблъсъка се огъват, изкривяват… и сблъсъците не спират, следват един след друг, още по-силни, още по-пивки. Жадни, жадни сме били, мила моя, за тоя сблъсък, дълго време сме го чакали и сме му робували.
Музиката не спира да кънти от лоното ѝ, усетили засита за миг, продължаваме напред ръка за ръка, като поспираме тук-таме, опираме се на стени и стълбове, за да изпитаме яростта на поривите – дали ще съзидат, дали ще срутят и двама ни? Няма време за ненужни отговори. Загубваме се в тунелите под земята, нашето метро, и то няма да дойде, не и тази нощ, брулени от вятъра ще трябва да почакаме следващия трамвай, да прекосим с него дъгата над Рейн.
И той идва топъл, но празен, и ни провожда до нейната спирка под един подгизнал мост. Целуваме се под арката му, нежни ласки и студена влага ни обливат, отгоре ни трещят товарни влакове и разклащат земята под нозете. Тя се притиска в мен, държи се за мен, цялото ѝ същество тършува за топлина, допир, закрила.
И тогава разбирам: тя ме напуска. Тя си тръгва. И изрича съвсем тихо „лека нощ“ за довиждане.
Тя си тръгва чиста, аз оставам мръсен. Поне до Второто пришествие.
Георги Белоречки е роден на 21 април 1990г. в Монтана. Расъл във Вършец и София, възпитаник на 73 СОУ „Владислав Граматик“, София. През 2016г. завършва специалност „Медии и културология“ в Кьолнския университет, Германия. Пише на български, английски и немски. Негови стихове и разкази са публикувани в Klaxon Press Journal, НО ПОЕЗИЯ, Raceme и др. Съосновател на литературния проект Letters of flesh.
