Magical Mystery Tour. Синият двуетажен автобус с едноименния шарен надпис чака поредните си пътници пред музея на Бийтълс в Ливърпул, за да ги заведе до родните къщи на Джон и Пол, до Пени Лейн и други описани от тях места в родния им град. Докато чаках в 9:59 под кроткия ръмеж отварянето на музея, се питах дали би било възможно появата на подобно явление не само в музиката на място като Шефийлд (град с очарованието на Перник, Дупница и предполагам, Нижни Тагил). Ражда ли се талантът, създава ли се, въобще цялата работа за генотипа и фенотипа има ли нещо вярно в техния случай? Както и в този на родените в Лондон Куин и Пинк Флойд?
Предната вечер бях в Кавърн и се радвах на една от резидентните им банди, която на всеки 2-3 парчета вмъкваше доста добър кавър на Бийтълс. Но това не правеше бандата гениална, както едва ли ще откриете китаристи като Пако във фламенко-таблаосите в Севия, с която неслучайно миналия път сравних Ливърпул.
Първите стъпки в експозиционните зали неминуемо дават една част от отговора, подкрепяща теорията за 99% труд (или първите 10000 часа в усъвършенстването на занаята). От ученическите концерти на Куоримен до нощите в Хамбург всичко е работа, често по 6-8 часа на нощ, пред възможно най-неблагодарна публика от къркани моряци. По американските стандарти, Бийтълс тогава са непълнолетни и не биха могли да помиришат алкохол, камо ли да се бъхтят в задимени дупки.
Но именно от това бъхтане те се връщат – вече не в Касба, а в Кавърн (нищо, че там не се е продавала дори и бира) като господари на положението. Именно там ги открива Ъпстейн и им предлага договор с EMI след като малко по-рано Decca са пропуснали шанса си, въпреки демо-записите, издадени впоследствие и в България през 80-те (оттам е единственото парче в тяхно изпълнение в Дуенде: Besame mucho).
Разказът тук не е проследяване на историята на четири хлапета, обърнали света с хастара наопаки. Това е по-скоро опит да се осмисли преживяното и най-вече да се съпреживее вече осмисленото. Да се потърси отговор на въпроса тежестта на славата ли ги кара да спрат или заглушаващите дори рева на самолетните мотори писъци на фенове от първото им кацане в Щатите до последните им концерти. Как да свириш, когато не се и чуваш дори? Ремастерирани доколкото може техни концертни записи документират именно тази безпощадност на публиката към изкуството, превърнало се в дрога. Калифорния, Австралия, Япония, в по-малка степен Паладиум (Лондон) и Олимпия (Париж) не се интересуват какво се свири, стига да си част от ликуваща тълпа.
За да дойде моментът на раздялата не само със сцената, а и с илюзията за колективно творчество на силни индивидуалности. Илюзия, превърната макар и само за едно десетилетие в реалност, заплашваща с рутинност. Ако дуендето/фийлингът си тръгват отнякъде, не значи че няма да се върнат поотделно – Уингс, Бангладеш, Двойна фантазия, дори Травелин Уилбърис го доказват.
Плейлистът доказва жизнеността на тяхната музика и влиянието й върху творци в различни, но обогатяващи ежедневно плейлиста ни – от фламенкоси, през майстори на босата, мамбото и по-малко известни (незаслужено) импровизатори в класиката (!) и театъра. Какво по-вълшебно пътешествие?!
