Ежедневието се случваше всеки ден и той го знаеше. На трийсет и седем прочете „Критика на чистия разум“ на Имануел Кант и се побърка. За първи път я прочете и на следващия ден просто не отиде на работа. Гарсониерата се сви, после се протегна и разшири, а след това отново се изви около него. Той се огледа, пренареди дома си, отне му само девет и половина часа. Поръча си храна по телефона.
Доставчикът дойде и изглеждаше като киническа шега, усмихваше се, а реално не осъзнаваше полярността си с пространството между етажите и това вътре, нямаше как да знае. Очите му бяха елфически издължени и мили, плати му, той пожела приятен ден, пое пакета с омерзение, сипа си вино в единствената кристална чаша, нищо от изброените не беше задължително. Замисли се, доставчикът беше някак лишен от цветове, незабележим, категоричен интроверт с неотличимо от всички други лица. Но имаше още нещо. По-точно, нямаше още нещо.
На следващата сутрин си взе душ, сети се за антистенското презрение към света, но все пак съумя да се облече и да тръгне към офиса. Хората изглеждаха в поне петдесет-шейсет нюанса сиво, имаше локви, които отразяваха лицата, изкривяваха ги, фина визуална девиация. Фигури в медузени цветове, които изпълняваха задължителните движения и нищо повече. По улиците, в метрото.
В офиса седна и започна да си върши ежедневните задачи. Не беше забелязвал, но стените бяха ницшеанска (грозна и крива, но любима на всички), накачена с черно-бели фотографии (крайният контраст, нали, както обичаме и едновременно мразим пороците си според Сократ) и скучна като времето (съвсем по шопенхауерски) маса, на която никой нямаше как да седне – нямаше столове. А той самият седеше, имаше задачи още от миналата седмица, но никой не го притесняваше. Което само по себе си беше притеснително. Толкова много разменени думи с колеги, толкова излишество. Не беше екзистенциална омраза това, най беше нежелание да комуникира с никого, дори със себе си.
Стори му се, че на път към вкъщи не видя почти никого. Беше от умората, от умората беше, каза си. Този път не обърна внимание на хората по улиците. Или обърна. Но сякаш ги нямаше. Екзистенцията par excellence в един екстремно интровертен човек. Той.
Прибра се. Взе душ. Поръча си вечеря. Позвъняха на вратата му, отиде. Не запомни лицето и думите на доставчика. Вечеря бързо, гледа някакъв филм. Премести се в спалнята и заспа тихо и кротко, като по Кафка.
Следващата сутрин започна с фреш, овесени ядки, мляко и късо кафе. Облече се и излезе. Улиците бяха празни. Нямаше никого. Съвсем никого. Ах, тези ужасни постмодерно мислещи ежедневници, помисли си той. Нищо, нищо. Вървеше си по пътя към метростанцията, без да види никого.
Влакчето дойде, беше празно. Качи се. Слезе на спирката, без да обръща внимание на цялата бунюелска шега, не влизаме, не излизаме, но в случая слизаме някъде. В офиса също нямаше никого, когато остави чантата си на обичайното място и включи компютъра.
Изправи се. И се огледа. Беше сгрешил. Хората бяха наоколо, имаше ги. Просто бяха прозрачни.
Нинко Кирилов се занимава с писане откакто се помни. Роден е, когато е роден. Има една издадена книга („Двойници и животни“, изд. Black Flamingo, 2013), работи по следващите си няколко паралелно. Много мил човек е, макар че почти никой друг не мисли така.
