Сервантес, Шекспир и Антон

17/03/2017

Малката зала на Институт Сервантес – София се пръска по шевовете. Едва съм намерил място да разпъна статива на камерата си. Причината за навалицата е премиерата на „Сервантес, Шекспир и Антон”. Спектакълът е втора част от поредицата интерактивни образователни представления на Общински театър – Казанлък. През октомври миналата година се състоя премиерата на „Кръгът“ – творба, посветена на кръга „Мисъл“. И двете постановки са дело на режисьора Стефан Прохоров.

IMG_2837

Целта на тази поредица е да открива нови връзки между институционалния театър и младежката публика. „Сервантес, Шекспир и Антон“ е пиеса за живота на Мигел де Сервантес и Уилям Шекспир. В него се търсят връзките между обикновения човек и великите автори. Със Стефан се знаем от години, последно се видяхме на София Филм Фест, където той превеждаше на режисьора Тони Палмър. Публиката се чудеше на историите на Тони ли да се смее или на импровизациите на неговия преводач.

Но сега ще говорим със Стефан за работата му в театъра и неговото последно представление. „Спектакълът е част от поредица интерактивни образователни представления, която започнахме заедно с Общински театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък. От самото начало знаехме, че искаме да развиваме този театър с особено драматична в последните години история и да търсим нова публика – младежка публика, за него.

IMG_2841

Търсейки път към тези зрители, предложих подобен формат представления, които на пръв поглед да бъдат леки, лесни за възприемане и определено развлекателни, но в същия момент да предлагат една по-различна от школската гледна точка към големите литературни автори, например. До момента сме представяли пред публика спектакъла „Кръгът“ – посветен на кръга „Мисъл“, и съвсем естествено се насочихме към личностите на Шекспир и Сервантес, включително и заради скорошната им годишнина.

В същия момент, творческото предизвикателство е изключително интересно, защото драматургията на подобен род театрални форми е много специфична. Ние разработваме интерактивен спектакъл, но не искаме той да бъде зависим от публиката си до степен, в която да изменя или да губи смисъла си.

До голяма степен това е драматургия не само на сценичното случване, но и на ответната реакция, макар и предполагаема и надграждането над тази предполагаема реакция. Звучи малко вятърничаво, но когато се получава – а затова е достатъчно просто да имаме зрители, които не са дошли с нагласата да седят и зяпат, – е силно емоционално изживяване именно заради установения пряк, буквален диалог с публиката.

IMG_2868

В този случай заедно със съавтора на текста – Мартина Новакова, се постарахме да вплетем леко и органично различни ключови цитати и концепции от творчеството на двамата автори в тъканта на нашия текст, заличавайки по този начин границата между нас и тях като автори, между персонажите в текста и личностите, които са ги вдъхновили. Или поне се опитваме“.

В този ред на мисли няма как да не попитам Стефан по какво обикновените хора и великите творци си приличат.

„Великите автори са си обикновени хора, така както всички сме хора и това е ясно, поне на пръв поглед. Но идеализираните, иконични образи на автори като Шекспир и Сервантес са проблем, защото те често ни дистанцират от същностното – творчеството им.

А един юноша, защото за такива е предназначен спектакълът ни, трябва да може да вижда хората като хора, защото не е полезно да се опитваме да наподобим или имитираме, но е полезно да се припознаваме като почти равни и следователно – съпричастни към един и същи свят.

IMG_2884

Винаги се сещам за пиесата на Иван Радоев „Човекоядката“, в която персонажът на Редосеялко мечтае как Коперник го гледа от звездите и мечтае да бъде Редосеялко. На едно представление на „Кръгът“ имахме възражение към тази теза от един зрител в публиката. Ставаше дума за опита на Яворов да стане актьор – кандидатства за стипендия в София и имаме сцена, в която човек от публиката излиза на сцената и чете писмото с молбата, адресирана до Иван Шишманов.

Зрителят обикновено споделя, че не се е почувствал по-особен, докато е четял това писмо и това е естествено – Яворов тогава е бил едва на седемнадесет – като всеки човек, няма защо да се чувстваме специални, хората са хора. Но зрителят възрази с нещо от рода на: „Обикновените хора не се самоубиват“.

Това е толкова плоско и пошло! Болката и щастието са присъщи на всеки и присъстват във всеки човек. Кой си ти да казваш, че един е голям, а друг е малък, че един заслужава, а друг не заслужава? Неслучайно и в двете представления се повтаря тази идея, която изобщо не е оригинална, разбира се. Това е един от най-важните „уроци“, които се опитваме да предадем нататък“.

IMG_2909

И понеже спектакълът е насочен главно към ученическата публика, любопитствам интересува ли ги изобщо българските ученици кой е Шекспир и кой Сервантес.

„Често не знаят колко много ги интересува, но пък и ние затова работим. Зрителите гледат това, което им предлагаш, но освен това обикновено не знаят какво можеш да им предложиш. Така че ние се опитваме да отваряме прозорците и да проветряваме“, отговаря ми Стефан с усмивка.

Представлението е интерактивно и подхващам темата дали това е един от начините да се привлече вниманието на младите хора към театъра.

„Като цяло сме заобиколени от прекалено много скучен театър, а ще перифразирам Гордън Крейг – каквото и да е, важното е да бъде интересно.

IMG_2879

Дори аз, като млад практик, все пак не съвсем гол и бос в гледането, почти не откривам спектакли, които наистина да говорят на мен, човека, а не на идеята за човек въобще. По-скоро се опитвам да правя това, от което имам нужда и това, което друг не ми предлага за гледане. Е, малко преувеличавам, но младите артисти са длъжни да търсят и проправят пътеки там, където ги няма“, заявява ми режисьорът на спектакъла със сериозен тон.

За финал го питам от кое имаме повече нужда – от Сервантес или от „Дон Кихот“. „Дон Кихот“ вече го имаме, Сервантес си е бил Сервантес. Сега имаме нужда от всички останали“. След този отговор си пожелавам – дано тези „всички останали“ приличат на тези будни млади хора, препълнили залата, за да гледат представлението.

IMG_2929

Ако искате да станете част от тях, имате съвсем скоро този шанс. Постановката ще се играе на 24 март от 19.00 ч. в Институт Сервантес – София.

Стефан Прохоров е роден през 1993 г. в София и е потомък на известния руски писател Алексей Толстой. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“. Опитът му в театъра започва през 2012-а с постановката на пиесата му „Правилата на играта“ в Младежки театър „Николай Бинев“, а по-късно същата година е номиниран за наградата на Фондация „Стоян Камбарев“ за полет в изкуството. През 2016-а завършва НАТФИЗ със специалност „Режисура за драматичен театър“. Като студент работи предимно по съвременни текстове – Хуан Майорга, Хауърд Баркър и др. Със студентските си работи участва на фестивали в България и Китай. Дипломира се със спектакъла „Нищото, Дивата мравка, Адам и Ева“ от Малина Пшешлуга в ДКТ Стара Загора. Този сезон поставя и два авторски интерактивни образователни спектакъла в Общински театър „Любомир Кабакчиев“, Казанлък – „Кръгът“, посветен на кръга „Мисъл“ и „Сервантес, Шекспир и Антон“ в съавторство с Мартина Новакова. Работил е и работи по различни свободни театрални проекти, участвал е като младежко жури на филмови и театрални фестивали.

от

публикувано на: 17/03/2017

БНР© 2020 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Детското.БНР
  • Дуенде
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: