„Параноята води до отбранителност и всички накрая ще се гледаме един срещу друг в окопите през калта“ – Брайън Ино
Музикалната концепция на новия албум The Ship на експерименталния музикант и продуцент от Англия Брайън Питър Джордж Ино е била първоначално предназначена за една мултиканална аудио инсталация в Стокхолм. Но по време на творческия процес той осъзнал, че може да пее основния тон на композицията, който е долно „до“.
„Остаряването си е имало някакви предимства в края на краищата“ обяснява Ино, приписвайки новите си певчески възможности на тоналното понижаване на гласните струни, което постепенно, но неизбежно се получава с времето. Иначе албумът маркира един значителен момент за много фенове, защото 67-годишния Ино (този четвъртък навършва 68) не е пял в собствен албум от Another Day on Earth („Пореден ден на Земята“) който излезе през 2005 г.
В изявлението си за новия албум от 24 февруари той обяснява и как е размишлявал върху трагичната съдба на „Титаник“ и Първата световна война и как това го е вдъхновил да направи „песни, които не разчитат на ритмични структури и прогресии от акорди, но които позволяват гласовете да съществуват в собственото си пространство, като събития в един пейзаж“:
Човечеството изглежда че постоянно се олюлява между високомерие и параноя: високомерието, което произлиза от нашата постоянно нарастваща власт и произтичащата от нея параноя, че […] някой, нещо си ще ни отнеме всичко, което ни принадлежи. [Затова] една от началните ми точки беше Първата световна война: това изключително международно безумие, което възникна от несъвместимите високомерия между империи. А това се случва точно след потъването на „Титаник“, което е аналогия на Първата световна война според мен. „Титаник“ бе непотопяемият кораб, въплъщението на нашата техническа мощ [… и …] катастрофалният провал на двете неща беше постижение на век драматични експерименти с взаимоотношенията между хората и световете, който те си изграждат.
Оттогава е издадени едноименната песен, която е дълга около 21 минути. Втората песен, кръстена Fickle Sun („Капризно слънце“), е даже по-дълга, но пък е разделена на 3 части. Засега само последната част се върти в интернет и представлява интерпретация на песента I’m Set Free (1969) на Велвет Ъндърграунд, в която Лу Рийд иронично пее: „Освободен съм, за да намеря нова илюзия“.
Тази събота посвещаваме цял час (като се знам, сигурно ще е повече) на живота на Брайън Ино. Ще си говоря сам (пак) за начина по който собственоръчно той създава жанр в музиката, известен като ембиънт, и как конгломератът „Майкрософт“ го наема да сътвори композиция, дълга само 6 секунди, много преди появата на Vine.
