„Дизайн за всички“, „включващ“ или „универсален дизайн“, най-просто казано, означава всичко, което използваме в ежедневието си – от изделия като кана за наливане на вода, през средата, в която се придвижваме, до различните видове софтуер и услуги, които ползваме – да бъде достъпно в максимална степен от колкото се може повече групи хора.
От мен, от баба ми, от малкия ми племенник на 4, който вече кара колело. От чичкото, който се придвижва с количка и от майката, която бута бебешка количка. От Петкан и от Драган, които не се познават помежду си. От високи и ниски хора. От зрящи и незрящи – еднакво добре, без да се налага някой нещо да приспособява специално за своите нужди.
Когато Ива започне да обяснява на хората наоколо за това, с което се занимава, реакциите често са: „А, да, ясно, правиш неща за „инвалидите“, разбрах“. Всъщност – не. Ивелина Гаджева прави „универсален дизайн“. Понятие, което черно на бяло е заложено в текста на Конвенцията за правата на хора с увреждания, приета от ООН през 2006 г. и ратифицирана от Европейския парламент през 2012 г., откогато и България е страна по нея.
Тоест, нашата държава се задължава да работи по посока на пълноценното и ефективно участие и включване в обществото на хората с увреждания и осигуряването на равен достъп за тях до всичко, до което всеки гражданин изобщо има достъп. Но без това да се прави на принципа „О, милите инвалиди, дайте тука да съберем някой лев за тях“. Не става дума за „нас и тях“, а за всички хора. Заедно.
„Това е дизайн, който не е специално за хора в неравностойно положение, а просто включващ и тях“, казва Ивелина, която завършва единствената магистърска програма по универсален дизайн – в Швеция.
Дотогава не знаех за тази методология, която днес искам да прилагам и тук. Когато се правят неща специално за хора с увреждания, това само по себе си ги изключва още повече. Важна е достъпността за всички, както във физическия, така и във виртуалния свят.
У нас има адаптирани детски площадки, но те така са направени, че дечицата в колички са на едно място, а останалите дечица – на друго. Не се ползват общо. „Тук си играе детенцето в неравностойно положение, заедно с други дечица в неравностойно положение“. То пак е на площадката, но си е в „неговото си място.“
А детската площадка е, за да те стимулира да се развиваш емоционално, физически, психически, социално, да решаваш конфликти, най-малкото. Заедно с всички, а не в твоя си ъгъл.
Най-големият проблем, с който Ива се сблъсква у нас, когато се връща с идеята да приложи наученото по време на своята магистратура в Сундсвал, е затрудненият контакт с хората с увреждания в България. Оказва се, че не само за нас те са невидими. Знаете, че средата тук не позволява да срещнеш просто ей така човек в количка, просто защото често същият трудно може да излезе от вкъщи. Няма условия за придвижване.
За да помогне това да се промени, на Ива й трябва контакт с хората, нужно й е мнението им, да научи повече за техните проблеми. А е много трудно да ги откриеш. И все пак тя е ентусиаст. И успява, въпреки спънките.
Ходила съм по какви ли не институции, само и само да се срещна с някой, да поговоря с някой… Защото, когато отиваш някъде, в общината например, трябва да е с конкретно предложение, да познаваш нуждите на хората, техните интереси.
Връщам се от Швеция и решавам, че ще отида в Асоциацията за хората с увреждания и се надявам поне двама да срещна, с които лично да се запозная, и които да ми разкажат някакви неща. Отивам там, зад един компютър седи една жена, реди един пасианс, поглежда под очилата: „К’во искате вие?“ Аз съм подготвена с въпроси, тя ми отговаря със заучени фрази. Разбирам, че няма как да стане, просто там няма такива хора, изобщо – ужас.
Бяха описали, че правят база данни на хората с увреждания, но „ми то много технически трудности, то не е лесно.“ Имам приятели инженери, които правят 3D протези за крайници и те ме насочиха.
Отидох на протест на хора с увреждания, откъдето научих за Центъра за независим живот. В него хората знаеха какво е включващ дизайн. Сега се познавам с повечето активни хора в това отношение.
Ивелина се бори да покаже на хората с увреждания, че трябва да бъдат активни, че те са генераторът на промяната. Че, ако нещо не им харесва, трябва сами да го посочат. Да излязат навън и да се снимат пред „тия плочки“ и да „ги пуснат“ в Общината. Да бъдат активни. Да се измъкнат от черупката.
Самата тя владее езика на глухонемите, за да е още по-близо до общностите, които я интересуват. Смята, че в глобален мащаб те са покупателна сила и е в интерес на бизнеса да бъде достъпен и за тях. А и хората със специални нужди са склонни да платят повече, но да могат да използват нещо, отколкото изобщо да не могат. В България сме склонни да си мислим, че хората с увреждания нямат две стотинки и не е нужно хотелът на Слънчев бряг да е достъпен за тях. Но в количка може да се окаже всеки, независимо от финансовото му положение.
Всичко това, разбира се, са аргументи, които се излагат тогава, когато питам дали трябва да си някакъв супер сърдечен алтруист, каквито повечето хора не сме, за да се занимаваш с универсален дизайн. Някои просто не схващат идеята, ако не им представиш рационалните ползи за икономиката и бизнеса. Ние мислим за кинти. Това е. Което, всъщност, се оказва един от другите проблеми, с които Ива се сблъсква у нас.
Не е хубаво да се оправдаваме с това, че тук няма пари за достъпност. Има много примери, дори в Африка, за неща, които се правят във времето. Не е казано всичко да е накуп. Няма информация, няма знание, това е проблемът. Не се знае за тези хора, нито какви са им нуждите, нито какви са им желанията.
Ако ти им осигуриш инфраструктура, те могат да са полезни, ако щеш за държавния бюджет. Вместо да плащаш пенсиите, те могат да плащат данъци и да работят, стига да имат условията.
Разбира се, въпросът защо един млад човек, който е могъл да се развива спокойно другаде, избира да се върне в България, за да се опитва да прокарва ексцентрични за местния манталитет идеи, остава. Вместо просто да вирее спокойно сред съмишленици в общество, което не те гледа като извънземно, ако заговориш за универсален дизайн.
Чудя се не е ли демотивиращо някак си. Ето, например, Пловдив е избран за културна столица на Европа за 2019 г. заедно с Матера, Италия. Преди време с Ивелина се свързват хората от “Дизайн за всички – Европа”, които я питат дали може да проучи какви са възможностите Пловдив да подпише манифест, както Матера, в който се ангажира да работи за достъпност, така че през 2019-а всичко да е достъпно за всички.
Нашата Ива, разбира се, е готова да посредничи. Пише на Пловдив, препраща с официален имейл манифеста, предлага да ги консултира дори без пари. Отговор обаче не получава. Най-накрая отива на място, за да пита какво става. Казва, че там я посрещат с: „Ама разбира се, ама как, ама пиши“. Тя потвърждава на италианците, че Пловдив има желанието да участва. Повторна обратна връзка по въпроса от Пловдив обаче не получава. Сега Ива е обезпокоена дали градът ще е така достъпен като Матера през 2019 г. за всички, които пожелаят да го посетят. Е, предстои да разберем…
Та, не се ли демотивира и не си ли казва: „Да си бях останала аз в Швеция, вместо да се занимавам с глупости тук“? Ами всъщност… Не.
По едно време се чатнах и си казах: „В Швеция мога да остана, ама така или иначе на Гюнтер му е много по-лесно, отколкото на Пешко в България и аз защо не се върна с това, което знам и мога, за да направя нещо за Пешко?“
Просто трябва, иначе какво? Ако аз съм тук, тръби се нещо, говори се, пак ще има някаква надежда, иначе другата ми алтернатива е да си седя във Швеция, да си правя, каквото си знам, да ми е кеф и в същото време да си поствам във фейсбук „в България е ужас, толкова е гадно, не знам как издържате, това правителство трябва да се свали“ или нещо такова, като в същото време аз там ходя и си пия бирички в Стокхолм, нали…
Има нужда от хора като мен да променят малко „майндсета“. България е ратифицирала версия на Конвенцията, там е заложено, че такива като мен трябва да се включват в тези процеси. Ако правиш някакъв ремонт на каквото и да е, задължително трябва да ме включиш. Приел ли си Конвенцията, трябва да имаш такъв специалист.
Да, Ива е един млад ентусиаст. Ама истински. Сега тя е лицето и мозъка на организацията Design for All Bulgaria. „Дизайн за всички“ може би не звучи много ясно у нас, но нали това е идеята – да стане точно обратното, да разберем за какво става дума и защо универсалният дизайн е важен.
Както всеки истински ентусиаст, тя има една мечта. Както при всеки образован, работещ и деен човек, тя е абсолютно конкретна. И спокойно можем да я наречем „цел“, но „мечта“ винаги звучи по-красиво.
Моята мечта, за която работя, е да направя една къща, нещо като изнесен отдел, където всеки би могъл предварително да изпробва своите продукти или услуги сред хората, за които те са предназначени. Ще бъде специално място. Ако искаш давай уроци по балет, но да е достъпно за всеки, който иска. Може и за рожден ден да се наема. Може общината, ако иска, нещо да направи. Да се тества среда, обстановка, продукти, каквото и да е.
Ще е и социална работилница, където ще работят хора със и без специални нужди. Например ако имаш стари или счупени мебели, вместо да ги оставяш пред кофата, можеш да ги занесеш. Там ще ти ги поправят и си ги взимаш или оставяш за ползване от други хора. Това ще е къщата за хората. Искам да има физическо перманентно място, където да могат нещата и хората да се включват.
В Швеция Ива вече е реализирала своята универсална детска площадка, на която всички бъдещи големи хора играят заедно. Направила един макет на тунел, занесла го в една детска градина и им казала да нарисуват с моливи всичко, което искат да има вътре. Естествено, има невъзможни неща като „светещ робот искам да има тука“, но пък, виж, играта „бръкни и познай“, която си пожелали на стената, била идеална. Дори за незрящите. В крайна сметка децата искали неща, които реално могат да се случат.
Общо взето, логично е, когато правиш нещо, то да е с активното участие на заинтересованите лица. Ако и у нас се случи така, вече няма да се хвалим само с природата си. Или по-точно – с това, което остана от нея…
Но Ива е оптимист. Аз също, обаче съм и скептик. Не песимист. Това са различни неща, знаем. Ето защо я питам дали вярва, че в рамките на нейния живот – а тя е млад човек, виждате – у нас ще има среда за всички.
Средата е най-големият продукт, който се ползва. Ако правиш нова паста за зъби и питаш 10 човека ОК ли е, защо не питаш и за това… Универсалният дизайн, така или иначе, се налага, нямаме избор. Превръща се дори в мода. Всичко е свързано. Нали се бием в гърдите да сме туристическа дестинация? Ако искаш да я предлагаш на повече хора, направи я достъпна за повече хора! Ми, един германец, ако дойде, ще очаква да може да отиде до тоалетна в ресторанта или до културно събитие – театър, кино…
Така, така… А когато това се случи, „Изложихме се пред чужденците“ ще е просто забавен лаф, за който аз и Ива ще си спомняме с усмивка и абсолютно никаква носталгия…
