Не, нито Марио е придобил плантация, нито музиката по време на колониалните империи е била джаз. Името на последния проект на един от най-интересните български творци зад граница буквално значи „джаз преди джаза“. Негов вдъхновител е Луи Моро Готшалк – композитор, роден в Ню Орлийнс (баща англичанин и майка креолка от Хаити, тогава о-в Сен Доменг) и попиващ всички местни музики по време на пътуванията си из двете Америки малко след средата на по-миналия век. Марио отдавна споделя във Франция българската традиция. Сега, без да й изневерява, но и без излишна перкусивност доказва, че е фактор в т.н. „световна“ музика.
Имената на парчетата определено не звучат „политически коректно“ по новоговора на Брюксел и Вашингтон, но експлозивният им заряд има доста по-общи черти с джаза отколкото асептизираната среда на комерсиалните музики, пък били те и с джаз-претенции и етикети. Порторикански танци (хибароси) се редуват с карибски (бамбули), които са били на мода до 50-те години на миналия век, а самият Готшалк ги е слушал от сънародниците на майка си век по-рано на Конго скуеър в Ню Орлийнс. Хабанерите пресъздават величавата красота на града-огледало на Кадис, гримирана днес от времето (и не само), но ни и връщат (Manchega oblige) към първоизточниците на романсите без изпадане в илюстративност.
От този изходен материал Марио Станчев и партньорът му, саксофонистът Лионел Мартен ни повеждат на пътешествие извън времето и присъщите му стилове. Създаваните от тях колонии от звуци и хармонии са волни като колониите морски и горски обитатели на тези мечтани кътчета от рая, правещи ги по-хубави от рекламите. Ако ги слуша от отвъдното, Луи Моро (първото парче е посветено на него), със сигурност би пожелал да се включи в сешъна. Защото подетата от подкаста на Алфредо Мартинес тема за отиването и връщането на мелодиите в пространството понякога има и такива неочаквани времеви преходи като творбата на Марио.
