Джордж Оруел и метаморфозите на българското образование
„Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото.“ Никой по-добре от Оруел не е разбрал значението на манипулациите с историята или поне не ги е описал по-добре. В резултат от тези манипулации войната става мир, свободата – робство, а невежеството – сила. (Дж. Оруел „1984”) Сякаш за да ни убеди в гениалните прозрения на Оруел, сп. „Либерален преглед” публикува открито писмо до министерството на образованието, подписано от проф. Надя Данова, проф. Николай Аретов, доц. Светлана Иванова, доц. Олга Тодорова и още двама-трима, приближени до субсидиите на западни и турски фондации историци. В него можем да прочетем забележително вярната констатация, че „историята използва своя специфична терминология, чрез която дефинира и анализира своите „обекти“ – събитията, личностите и процесите в миналото. Днес това легитимно право на историята да бъде наука се изземва с удивителна лекота. От нея се изисква по-скоро да бъде слугиня на политиката (курсивът мой – Р.Д.)” Sic! Това го казват хора, цялата дейност на които е „политически слугинаж”, с тази особеност – че е антибългарски. Както и да го увъртат, те искат да ни представят, точно по романа на Оруел, робството като свобода („съжителство”), а невежеството като сила, прикривайки оруеловското си вдъхновение със загриженост за науката. Но да цитирам самото писмо – „българи и турци, евреи, роми и арменци, християни и мюсюлмани, православни и католици, сунити и алевити и пр. нерядко са живеели редом – най-вече в градовете, но понякога и по селата. В рамките на всекидневния си живот те често е трябвало да споделят общи отговорности и грижи, да разработват механизми за съвместни действия или за решаване на възникнали помежду им проблеми. Общуването помежду им в много голяма степен се предполагало и дори налагало от функционирането на самите османски институции – икономически, административни, военни и др.” Забележително! Ще дам един пример за това „съжителство” точно във връзка с „функционирането на османските институции”. Когато през 1861 г. известният възрожденец Тодор Икономов се отправя към Цариград, за да се включи в църковно-националната борба, по пътя е заловен от турските заптиета, окован в пранги и държан повече от месец в ужасяващите условия на османския зандан. Причината? По това време Стефан Караджа убил турчин в Сливен и заптиетата търсели виновника… Да оставим настрана, прав ли е бил или не Стефан Караджа, в случая това не ни интересува. Смразява фактът, че всеки един българин, дори най-цивилизованият и законопослушният, какъвто без съмнение е бил Тодор Икономов (по ирония на съдбата той е и най-решителният, и авторитетен противник на въоръжената борба срещу османската власт), може да бъде окован във вериги и хвърлен за повече от месец в затвора, защото, видите ли, заптиетата разследвали убийство… Не говоря за масовите кланета, заробвания, потурчвания, характеризиращи първите векове на „съжителството”, които, както знаем, никога не стихват съвсем. Свидетелство за които е и стихотворението „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, отпаднало от програмите със съдействието на същите тези историци. Степента на беззаконие и безправие, които съществуват в Османската империя, могат да бъдат определени единствено с термина робство. Нима уважаемите историци не са чували за „зъбния данък” (диш хакъ), който принуденият да храни османските главорези българин, трябвало да им плати в добавка, че са си изтрили зъбите, дъвчейки храната му?! Така робът съжителствал с господаря. Но трябвало било, вайкат се соросоидите, да се използва терминът „владичество. Нямам против, терминът е операционален, може да се използва. Въпросът е, какъв характер има това владичество? През II в. пр. Хр и Древна Гърция попада под римско владичество. Това „владичество” не пречи, а, напротив, помага на много гърци да се озоват като роби в Рим. Те пък съдействали за зараждането на римския театър. Актьорите в театъра най-често били гръцки роби, свидетелства Индро Монтанели в „История на Рим”, което пък показва, че отношението към тях е било далеч по-цивилизовано от „съжителството” в Османската империя. Не виждам, какъв спор може да има. Най-важното в случая е, че самите българи в хиляди свидетелства от онова време, определят положението си под османското власт като „робство”. Затова и Вазов пише „Под игото”, а не „При съжителството”, не дори „Под владичеството”. Под игото! Но за подписалите писмото историци свидетелствата на времето нямат значение, те избират от тях, каквото им хареса, за да угодят на господарите.
Всъщност, смисълът на това открито писмо е изцяло политически – да се даде на новото ръководство на Министерството на образованието „научна” аргументация и подкрепа, за да не променя приетите при „химика” Танев учебни програми. (Заминалият си министър-соросоид Танев, набеждаван за „политолог”, всъщност се прослави с „познанията” си по химия, прочиствайки историята на науката от химици-„комунисти” и „руснаци” като Жолио Кюри и Ломоносов… Колко често в новата ни история трагичното е близко с комичното! Къде е сега българският Гогол?!). И политическата акция беше проведена успешно. Старите учебни програми (със „съжителството” и др. антибългарски глупости) си останаха и при г-жа Миглена Кунева (за нея пък да не разправям…). И едва ли някой се е съмнявал, че така ще се получи. А рекапитулацията на цялата история е следната. Общественият натиск на този етап успя да свали от министерското кресло нагло и празно-думеца Танев. Което е определен успех. Но натискът трябва да продължи, докато програмите бъдат възстановени съобразно историческата истина и целите на учебния процес – укрепване самосъзнанието, единството и любовта към свобода и независимост сред българския народ. Точно борбите срещу поробителя, споменът за тях укрепват тази привързаност към свободата, характерна за българската народопсихология. Затова от прицел не трябва да бъдат сваляни соросоидите, поставили се за дребни грошове в услуга на антибългарската пропаганда. Както се вижда от цитираното писмо, тези, които са го подписали са шепа хора. Дотам не са могли да съберат съмишленици, че са включили в отбора и доц. Светлана Иванова, сестра на печално известния доскорошен министър на правосъдието, също прочут храненик на фондациите. Което си е крайно изобличаващо относно тяхната политическа „безпристрастност” и кара определени части от писмото да ни разсмиват на глас. Тайните намерения на тези хора трябва да бъдат разкрити. Обществото трябва да научи истината!
В същото време историческата истина изисква, в учебните пособия да се представят и тези факти на несъгласие и съпротива срещу варварските порядки в Империята, носители на които са били българските турци. А такива има, и не малко. Ще се спра на един, отразен в спомените на друг известен български възрожденец, д-р Христо Стамболски. Д-р Стамболски е военен лекар на турска служба и през лятото на 1876 г. е изпратен в състава на комисия от военни лекари в Пазарджик. С турска униформа, никой не е знаел, че е българин. По пътя ги посреща млад турски офицер от местния гарнизон. И точно, когато са заедно, връхлита башибозушката сган, която отива да се сражава в започналата сръбско-турска война. Бие, ограбва, изнасилва, пали, убива по най-зверски начин, всичко което срещне по пътя си. Не пропуска и да провеси на конете по-млади и хубави български момичета. За продан. Ето до кога съществувало робството. Тримата-четирима турски офицери, между които и д-р Стамболски, се опитали да възпрат башибозуците. В отговор получили псувни, заплахи и подигравки. Когато варварската стихия отминала, младият турски офицер в безсилието си заплакал. Извадил сабята си и я счупил в коляното си, скъсал пагоните си и ги захвърлил. Не искал да бъде част от тази армия и това варварство. Човешката му природа се възбунтувала. Случаят е описа много образно и подробно от д-р Стамболски. Ето този млад и достоен турски офицер трябва да намери място в учебниците по българска история. С действията си той е защитил честта най-вече на българските турци. Точно хора като него са виждали в България своя родина и в българите свои братя.
