Изкуството, политиката и шегаджиите
Първо да уточня, че думата политика произлиза от гръцкото „полис”, което означава град-държава. Полиси са Атина, Спарта, Коринт, Тива, Сиракуза и т.н. Следователно, политика, това са действия в защита на „града”, на обществения интерес, а не на личният джоб, каквото разбиране е широко разпространено по нашите земи. След това да кажа, че политиката винаги е била тясно свързана с изкуството, поне от времето на Гай Цилний Меценат, нещо като министър-председател на Октавиан Август. Меценат закрилял Вергилий и Хораций, те пък възхвалявали императора. И у нас след Фердинанд всички държавни глави (дори държавни кратуни като Тодор Живков) са били заобиколени от хора на изкуството. Цар Борис ІІІ прекарвал свободното си време в компания с Елин Пелин, Александър Балабанов и Константин Щъркелов, за което на последния му лепват половин година затвор… Да, не им е било лесно на хората на изкуството с политиката и политиците, но нямало как, отношението си съществува…
Понеже темата ме провокира, ще дам няколко примера за сложността на тези отношения. Да вземем Вълко Червенков (добър ученик на Сталин и негово момче в София). Той буквално попилява съученика си Александър Жендов, стар партиен активист и талантлив художник, илюстрирал първите издания на Хр. Смирненски. Причината? Поискал повече свобода за творчеството на художниците. Е, намерил, какво да иска. Поне имал чувство за хумор … Макар повлиян от формализма, Жендов не уцелил формата. Под въздействието на виното си позволил да спори за свободата на творчеството с Червенков в новогодишната нощ на 1950 г. И то пред домакина Христо Радевски и другите гости. А се и инатял, че е прав, все едно с Вълко още били съученици от гимназията. А Вълко от няколко месеца бил вече генерален секретар на БКП. „Не държа керез”, казал на излизане … И той имал чувство за хумор. Завидно! Горкият Жендов изхвърлили от СБХ, от Академията, от Партията, от където се сети. Че то с ген. секретар спори ли се?! Все едно сега да кажеш нещо срещу американците! Отиваш си отвсякъде…
Но Червенков (за американците не съм сигурен) не бил чак такъв сатрап, както го описват. Особено когато се влюби. А му се случвало често. У нас казват: „Като им тръгне бизнеса, сменят си жените”. На Вълко партийният бизнес тръгнал добре, за една година се поминали тримата по-висши в партийната йерархия – Трайчо Костов, Г. Димитров и В. Коларов. И досега не се знае, как е станало. Едно от обясненията е, че Димитров бил голям шегаджия. Дори повече от останалите. На V-тия конгрес на БКП решил да спори (по телефона) с Йосиф Сталин. Димитров искал народната демокрация, Сталин, естествено, диктатурата. След няколко месеца Димитров се поминал в санаториум край Москва. Дошъл ред на Вълко Червенков да управлява. Забравих да кажа, че Георги Димитров му бил девер, брат на Елена, жената на Червенков. При такъв девер инстинктът за самосъхранение на Вълко бил по силен от любовния. Сега, като нямало вече, кой да го плаши, Вълко му отпуснал края. Пратил жена си за директор на Партийната школа, там край град София, все едно в манастир. И почнал да ходи на опера. А там (приказват) пеела Нели Карова – певица-хубавица, нещо като днешната Преслава. Докато ходел на опера, пък излиза „Тютюн” на Димитър Димов, велик роман. Червенков го чете и образът на Ирина (хем дъщеря на полицай, от нездраво семейство) му заприличал на Нели Карова или пък обратното. Стоплило се сърцето му. Взел Вълко една химикалка и за Нова година (все по Нова година го прихващало) написал честитка до Димов: „Др. Димов, така и така, Вашият роман е Голяма работа, целият трудов народ се гордее с него и все в този дух.” Накрая „Братски Ви стискам ръката”. Айде-е-е, това да ти го напише генералният секретар… И вижте, какво направил най-големият от шегаджиите, Димитър Димов. Сложил картичката в чекмеджето и си трае. А ситуацията в Съюза (на писателите) като кошер, само че за оси. Ще раздават Димитровска награда – 16000 лева. За онова време, не знам колко юана е било, ама 5 апартамента си купуваш като нищо. А за наградата се стягат Георги Караславов, Ст. Ц. Даскалов, Павел Вежинов и не знам още кой, все видни писатели. Изведнъж този роман на Димов им разваля плановете. Купува се, хвалят го… Трябвало да се реагира бързо. Намислили да гътнат Димов и да му вземат наградата. Речено, сторено. Правят обсъждане на „Тютюн”, най- знаменитото обсъждане на роман в цялата ни история, продължило три дена. „Романът е провал”, „Няма го социалистическият реализъм”, „буржоазката е с красиво име, Ирина, а пролетарките са Спасуна и Варвара, Димов обижда пролетариата”, романът е с „упадъчни черти”, „еротичен”, „космополитен”, „фройдистки” и т.н., както си му е редът. Накрая Стоян Ц. го довършил: „Той, (Димов – б.а.) никъде не дава нито един от положителните герои да си мисли за Сталин…” Оттук нататък става страшно, подхващат го в партийния орган. Само че, както казват историците, проявява се законът за непредвидените последствия. Вълко Червенков, макар и между ариите, задължително четял „Работническо дело”. И вижда любимия му роман, Ирина, писателят Димов, на когото „братски стискал ръката”, да ги правят на бъзе и коприва. Станало още по-страшно, но вече за другата страна. На първа страница на „Дело”се появява статия без подпис, редакторска, от тия дето се знае, че целият ЦК на партията се е събрал посред нощ, за да я напише специално. Всъщност писал я самият Вълко, не се доверил даже на Хр. Радевски, макар тоя да бил проникнат от озарението, че Партията е права, дори когато греши. „Наши „меродавни” критици – скърцало перото на Червенков – с лекомислието на чужденци в нашата литература и с чудовищна свирепост отрекоха Димитър Димов, „съсякоха” го с брадви и го „изхвърлиха” в задния двор на българската литература пред смаяното недоумение на цялата читателска българска публика, която с един замах бе обявена ни повече, ни по-малко, за публика с развалени, едва ли не порнографски вкусове”. Следват уволнения на критиците (както им се пада), а Димов получил заветната Димитровска награда с всичките там 16 000 лв. Той бил единственият, който знаел, как в крайна сметка ще се развият нещата и гледал тъжно на писателската суета зад дебелите стъкла на своите привични очила. Може би замислял нов роман, не можем да знаем. Има един епизод от случая „Тютюн”, който е превратно тълкуван от днешните тъмносини стипендианти на Сорос. Те казват, партията и Вълко (то е все едно) наложили на Димов да допълни романа с 250 страници за пролетариата, което пък било издевателство със свободата на творчеството (sic!). Истината е съвсем друга. Докато раздавал шамари, Вълко Червенков използвал суматохата да накара Димов да напише още 250 страници от любимия му роман. Приказката този път била с щастлив край. Изводът? Изкуство и политика са неразривно свързани. Истински талантливото творчество може да повлияе дори на сатрапи като Червенков. А Димитър Димов е „някакъв братовчед” , както се изрази проф. Десислава Минчева. Всъщност първи братовчед на нейната баба по линия на Харизановия род.
