Тези дни водих спор с един издател. Той е решил да създава (това не е шега) алманах „Нова българска литература – проза“ и съответно алманах „Нова българска литература – поезия“. Не е нужно да си Платон, за да знаеш, че в пещерата на думите всичко е позволено. Укротете своя Сократски порив и да продължим напред. Готови?
Във въпросните алманаси се публикуват автори, които си плащат за това. Точно така, има ценоразпис на брой страници, за да присъства текстът им във въпросния алманах. Искате ли да ви го споделя? Не е уместно, макар че го знам. Възможно ли е това да се случва през 2015 година? Разбира се, че да. Борхес твърди, че в огледалото виждаме само това, което искаме да видим. Явно пред огледалото на комерсиалната българска литература има застанали вогони – не се притеснявайте, те няма да разберат тази референция, те не са чували за онази бляскава поезия, на чиято планета раците умират в интелектуална небрежност. Въпросният издател не е бил на тази планета. Не е срещал нормалните автори, които не са Зейфод Бийблброкс. Те не плащат, за да бъдат издавани. На тях им се плаща за това. Получават хонорари, за да участват в някои четения (това звучи малко като пиянските самолетни полети на Буковски). Плащат им за продадени книги; не плащат те.
Какво значи „алманах“? Да, спокойно, и аз видях дефиницията в уикипедия. Но какво значи думата „алманах“ за теб? Няма ли едно по-сериозно звучене? Нещо, което ще остане за децата и внуците ти? Алманах на новата българска литература. Маниакална тежест, която по Ницшеански удря с чук и чертае нови хоризонти по пътя на човека/автора днес към свръхчовека/свръхавтора утре. В един литературен алманах трябва някой да реши кои автори трябва да присъстват. „Алманах“ – това звучи гордо, не „човек“. Това не трябва да е пореден сборник с разкази с меки корици, които няколко приятели са решили да си издадат. Тук не е така. Тук не трябва да е така.
В този текст тук ще споделя какви въпроси зададох на един от участниците в единия от алманасите.
Ще ви осигури ли издателят някакви финанси? (Малоумен въпрос, защото те дават пари; защо да дават на тях…)
Възможно ли е медиите да чуят за тях изобщо?
Ще им организира ли издателят четения?
Ще издаде ли тяхна книга (на свои разноски)? Или поне на някого от участниците. Или нещо там.
Ще ли имат възможност за превод (и издаване) на своя текст или текстове извън България за сметка на издателството?
Отговорите клоняха към „не“ или „нямам идея“.
Въпросният издател многократно и навсякъде повтаря, че авторът трябва да е достатъчно добър в самопромотирането. Тук спор няма – в България литературни агенти няма, всички задачи се разпределят по естествен начин между издателството и автора. Това не е добро и не е лошо, но създава определени нови условия. Издателят може да те убеди, че всичко е наред и да поддържа тази илюзия извънредно много време, докато закупените бройки на книгата ти са само тези от премиерата. Няма как да знаеш. Достоевски казва, че човек е нещастен, само защото не знае, че е щастлив. Възможно ли е съвременният български автор да е доволен, само защото не знае, че трябва да е крайно недоволен? Това не е опит за обобщаване, защото изходната позиция е онзи алманах. Какво се случва? Издателят взима пари от авторите. Издателят взима пари и от продажбата на въпросното книжно тяло. По-горе стана ясно какво получава авторът. „Малко взима, повече дава“, както казва Ицо Хазарта в една нова реклама.
Последно: спомням си как на представяне на книга на един автор, който изглеждаше като млад соц лидер (полупрозрачна риза с потник под нея, гъсти вежди/вежда и патетичен изказ), каза, че за него издаването на книги е като продаването на салами. От този момент с двамата присъстващи го наричаме „оня със саламите“ – било същото и трябвало да познаваш хора.
Книгите не са салами. Тях можеш да ги обелиш до самата им същност, но смляната фино сланина не трябва да личи. Думите трябва да са по-добри и никой повече да не пише светлина, душа, доброта с главна буква. Може би ерата на Водолея не дойде, пропуснахме я, но не е никак лошо да минем и без ерата на колбасната литература. Малко в стил Хемингуей, но: да издаваш, това означава да си част от абсолютната сплав на литературната материя, да опосредяваш, да помагаш текстове да изминат пътя си между автор и читател.
А, да – ти плати ли си, за да прочетеш този текст?
