Геополитика и газ
Определят енергетиката като кръвоносната система на производствения организъм. Производството изисква енергия, а голямото производство – много енергия. Европейският съюз притежава най-големият производствен потенциал в света, съответно се нуждае от огромни, регулярни и сигурни доставки на енергия. А всеки шофьор, както и всяка домакиня знаят, че най-евтиното гориво е газът. Когато говорим за газа като стратегическа суровина, трябва да имаме предвид също, че докато находищата на петрол постепенно се изчерпват, то тези на газ все още са практически неограничени. И докато едни държави с развити икономики остро се нуждаят от газ, други го притежават в огромни количества и печелят добре от неговите продажби. Така газът се превръща във важен фактор на международната търговия, ерго на международните отношения, на световната геополитика. Сред най-големите притежатели на газови ресурси се нареждат Иран, Русия, Катар, Туркменистан, Саудитска Арабия, ОАЕ, Ирак и Азербейджан.
Да се върнем на Европа. Чисто географски индустриално развита Европа е предопределена да развива тясно сътрудничество с богатата на течни горива Русия. Най-евтиния начин за тяхното пренасяне са тръбопроводите. Какво по-естествено от това тези тръбопроводи да свържат Русия с Централна и Западна Европа, като осигурят условия за така широко коментираното „устойчиво развитие” на целия континент. Погледнато в регионален план, България е една от страните, които най-много ще спечелят. Пряко свързани с Русия чрез морето, няма да зависим от амплитудите на руско-украинските отношения и газът за България ще е надеждно осигурен. Не че ние се нуждаем от някакви непомерни количества. Потреблението на газ у нас е намаляло от 6 млрд. куб. м. в социалистическо време до 2,5 млрд. куб. м. в наше време, плод на извършващата се последните 26 г. деиндустриализация. Но ако някой ден едно отговорно българско правителство (за каквото всички мечтаем) реши да удари теслата на контрабандата, да свие сърмите на мутри и олигарси, да спре ограбването на природните ни богатства от „партньорски” фирми, възстанови националната кредитна и застрахователна система, то спестените от това по мои груби пресмятания 30 млрд. лв. годишно ще могат да се инвестират за възстановяване на залинялата ни от евроатлантическото сътрудничество икономика. Та в този случай ще ни трябва и газ. Нека не се отчайваме съвсем и вярваме, че такъв ден скоро ще настъпи. Основание аз това ни дава примерът на Виктор Орбан, а и първите стъпки на новото националистично полско правителство, което веднага вдигна данъците на търговските вериги. Ако не им харесва, никой не ги задържа насила… Но дори в непосредствен план и с тия правителства, които си имаме, инвестициите по изграждането на газопроводи и таксите от транзита биха дали глътка въздух на българина.
Но не би, газът е световна политика… Щеше да минава през България газопровод Бургас-Александруполис – избухнаха екологични протести. Сред тях активно се прояви новата „националистическа” формация „Атака”. „Зад този грандиозен по своето значение протест – заявява Волен Сидеров по ТВ СКАТ – сме застанали политически лидери, за които съществуват само три цвята – бяло, зелено, червено – цветовете на България”. (sic!) Да му се не надяваш. После скача и срещу диктатора Путин. „Близо 500 души от различни краища на България се включиха в митинг срещу посещението на Владимир Путин в България. Протестът бе организиран от различни граждански формации и беше подкрепен от партиите „Атака”, ГЕРБ, СДС, ДСБ, ВМРО, „Ред, законност и справедливост” (РЗС) и „Средноевропейска класа””, съобщава Дарик радио на 18 януари 2008 г. Все отбор юнаци. Някои ще се учудят само от позицията на Волен Сидеров, който изпречва смело гърди на руската „инвазия”… Затова винаги припомням колко важно е да познаваме историята – далечна и близка. Тогава малко неща биха ни учудили. В крайна сметка газопроводът отиде, та се не видя. После дойде проектът Южен поток. Сключваха се договори, подаряваха се кучета, неглижирахме „европейските” директиви, всичко си вървеше по план. Ама пристигна Джон Маккейн с група US-сенатори и премиерът Орешарски набързо спря Южен поток. И за да няма никакви съмнения в искреността му, направо си подаде оставката. Че как иначе… Спасихме се и този път от „руската зависимост”. Не може да не се възхити човек колко нашите управници обичат свободата…
До какъв извод ни води осмислянето на тази трагикомична сага? Първо, на България й трябват политици с по-як гръбнак. Меките гръбнаци се отразяват неблагоприятно на здравния статус на нацията. Със сигурност сме най-бързо изчезващата нация в Европа. Това относно субективния фактор, както се изразяваха марксистите. От обективна страна обаче, какъвто и да е субективният фактор, България е малка страна и трудно може да отстоява своя суверенитет. Все ще се намери някой да й размаха пръст. Затова ми идва наум – не е ли време да си спомним за Балканския съюз? Не точно този от 1912 г., но за онази идея за обединение на балканските православни народи, за която ратуваше още Любен Каравелов. Въпреки разните мулти-култи влияния, разбирането, че културната идентичност е важен фактор в политиката, никога не е било отричано. Защо, питам аз, да има англосаксонско сътрудничество, а да няма балканско и православно? По каква логика? Няма такава. Защо, продължавам да питам, имаме френско-германско стратегическо сътрудничество, защо Латинска Америка изгражда съюзи на регионална и културна основа, отстоявайки своята идентичност (МЕРКОСУР например), а на Балканите да не можем? Да, ама ние сме в Европейския съюз! Да, ама и Вишеградската четворка (Чехия, Полша, Словакия и Унгария) също е в Европейския съюз – ще отговоря аз – и нищо не им пречи да развиват тесни съюзнически отношения, включително да създават общи въоръжени сили. Докога за едни ще може, а за нас няма да може? Хайде да се замислим!
Румен Дечев
