Помниш ли как в „Приспивна песен“ на Поланик имаше едни послания на картички, които летяха във въздуха с надеждата някой някога да ги намери и прочете? Точно така, пощенски картички към бъдещето. Quis? Quid? Ubi? Quibus auxiliis? Cur? Quomodo? Quando? Няма значение, важно е да има някакво реално послание, смислено наредени думички, които ще значат нещо и след време. А преди време? А в някакъв паралелен, макар и поизяден ръкав на реалността? Толкова много носталгия – носталгия на килограм, продава се с дъвки Turbo, „При бай Тошо ни беше добре!“, младостта, която си отива, и всичко. Как да научиш поколението да си създава спомени в бъдеще време? Като живее в настоящето или лелее по маргинални ценности и личности?
Носталгията към смъртта
Това е бясна необходимост към нещо, което си имал в миналото – не си бил жив. Знаеш, Джим Морисън редовно е флиртувал с отвъдното в някакво сериозно желание да не е тук. Sex + love + death = ултимативната мистична комбинация, по която умните, но сексуално хиперактивни жени припадат. После това се опита да повтори Виле Вало от H.I.M., които даже нямам идея дали все още съществуват (ако да, още по-зле), но с относителен успех.
Възможно ли е на някого наистина да му липсва смъртта? Не просто да искаш да умреш, а да ти липсва състоянието, в което не екзистираш. Безумието на некроманията всъщност никак не е безумие, а някакъв абстрактен протест срещу живота, срещу един или друг lifestyle, срещу социокултурните образци, които населяват обществото и животите ни.
Няма нищо сбъркано тук. Това не значи да започнеш рисърч как да си поставиш края (с пешката, която си остава на D2, разбира се; няма общо с поп-групата – D е четвърта буква, имаме и 2, получаваме 4, честито г-н Адамс). Представи си смъртта като пушка в заключен отвътре гараж. Да си пръснеш мозъка и после какво? А животът, какво става с него? Е ли смъртта занимание самотно или Ще умреш само веднъж, но завинаги?
Носталгията към секса
Ах, ох, сексът някога бил по-добър от този сега. „Cocaine sex is fast and effective“, пее неповторимият Насо Русков в едно от сравнително новите парчета на Babyface Clan. Сексът в тоалетните на „Червило“ е ultima ratio regum, наистина последен ход в опита да се спаси онзи свят в края на 90-те. Това е като носталгията по смъртта през 90-те и секса точно тогава. Не бива да забравяш който и да било велик сексуален акт, макар и в изкривен цитат по Киркегор – великото е незабравимо, незабравимото е велико, а всичко велико и незабравимо е назад в темпорално отношение. Оценяваме нещата, когато приключат.
Носталгията към вечността
Няма какво, ако Фреди Мъркюри (да, транскрибирането е „Мъркюри, а не „Меркюри“) имаше как да живее вечно, нямаше да е толкова велик. Замервайте ме с празни бутилки и камъни, но смъртта обезсмъртява, пичове. Целият Клуб 27 плюс всички останали са толкова значими, защото вече ги няма. Вечни са и Ози, Леми и Кийт, но те май ще оцелеят след всеки апокалипсис, след нас, след смъртта на хлебарките, след света и ще се чудят какво да правят на по 140 години.
Носталгията ни по култовите идоли, в чиито измерения все пак няма време, не са бесни. Те са онези картички към бъдещето – написали са нещо на гърба на красив пейзаж или идиотска картинка, а сега просто стоят подпряни на соц библиотеките на родителите ни. И на нас. И на децата ни. Тези библиотеки рядко се изхвърлят. Тези идоли – никога не се изхвърлят. Те са вклинени в книгите, които сме виждали като деца в библиотеките на родителите си, а после (дано, дано) правим по-големи, по-впечатляващи, а нашите деца ни питат дали сме чели всичко от тях, ние казваме „Естествено!“ и те се респектират крайно, след това ние четем все повече и повече от носталгия по родителите си, по това, което не сме успели да бъдем.
Няма какво, имам deja vu с носталгията. С носталгията per se. Носталгията par excellence. Чистият вид на липсата на нещо от миналото, бъдещето, криво е, изкривено огледало, което ни прави ниски, дебели, грозни или каквото там би ви/ни подразнило в самите нас. Някоя дума, някой предмет ще ни подсети за предмет от миналото. А защо не от бъдещето? Какво ще кажеш за попкултурната пречка да си вечен? Да си наистина вечен.
