Онзи ден едно момиче, което работи по някакъв доклад, свързан с провала и начина, по който различните хора го възприемат, ме попита какво е провал. Трябваше да дам пример от живота си. Най-трудният въпрос, който ми бяха задавали напоследък.
Провалът, изглежда, е неизбежен. И е навсякъде. Всичко е низ от провали. И всички сме низ от провали. Проваляме се на контролните в училище, получаваме двойки, после се проваляме в това да спечелим вниманието на първата си ученическа любов от петия чин вляво. И на още няколко след това.
Проваляме се в намеренията си да спестим някой лев. Да започнем да спортуваме от понеделник. Да спрем цигарите и да забравим случките, които не забравяме. И хората, които си отиват.
Да бъдем по-добри деца, родители, братя, сестри, приятели. Да бъдем по-добри човеци. Всеки ден се проваляме.
Мисълта за провала ни парализира. Страхуваме се, защото от деца сме научени, че ако направиш нещо нередно, то самият ти си сбъркан, грешката е в теб, проблемът е в теб. Ти си глупав, неразбрал, мързелив, неспособен, щом допускаш грешки и постъпваш неправилно.
Целият свят наоколо ни учи да НЕ се проваляме. Студеният индивидуализъм в условията на вечни конкуренция и съпоставяне с другите не допуска идеята за провал като идея за нещо нормално.
Да, но ние обичаме историите с провала. Обичаме филмите и книгите, в които някой се проваля и после нещо друго му се случва. Слушаме с интерес разказите за животи, които били планирани еди-как си, но станало съвсем друго и хората се провалили. Дори малката русалка, която не била точно човек, се съгласила да живее в болки, за да има крака, отказала се завинаги от живота си на русалка в името на любовта, но сбъркала, провалила се и се превърнала в морска пяна…
Обичаме тези истории. Разказваме ги. Всичките приказки, които знаем от малки са за това. И всички филми, които гледаме, са за това. И всички книги, които четем. И животите на всички хора, които обичаме или бихме искали да познаваме, са истории за провала. Никой не помни и не разказва истории, в които едни хора тръгнали да правят нещо и успели, и после пак успели в нещо друго и вечно си успявали…
Чарли Чаплин веднъж казал, че провалът не е важен, защото се изисква кураж да се направиш на глупак. Не всички сме Чаплин и се страхуваме да се направим на глупаци, но обичаме да слушаме за другите глупаци.
Глупакът – човекът, който се проваля в малките неща, всеки ден. Закъснява за срещи, забравя какво трябваше да купи за вечеря или рождения ден на майка си. Проваля се и в големите си планове. Не работи това, което искаше да работи на 18 и не е с човека, в чийто очи виждаше всичките си 5 деца. Не спасява света и няма плочки на корема.
Когато глупакът се обърне назад и види всичките си провали, разбира, че почти нищо не се е случило по план. Че много неща са се объркали. Че съвсем не е отличник, както се очакваше.
После същият този глупак поглежда към отличниците, за които никой не разказва. И по пътя към поредния провал разбира, че през цялото това време е искал никога да не бъде като тях. И е успял.
