Разговор с проф. Владимир Чуков, известен университетски преподавател и експерт по проблемите на Близкия Изток.
Ситуацията в Сирия е повече от заплетена поради проявлението на различни фактори – политически и религиозни, вътрешни и външни. Въпреки тази обърканост, отчетливо можем да видим политиката на външна агресия, провеждана от определени среди в САЩ и техните съюзници – Великобритания, Турция, Саудитска Арабия, Катар и Израел. Стотици хиляди ислямисти от над 80 страни в света, вкл. афганистанци, либийци, египтяни, чеченци, косовари, турци, кримски татари и т.н., бяха въоръжавани и инфилтрирани на територията на Сирия. По действащото международно право въоръжаването, подготовката и изпращането на групи, които да се сражават със законното правителство на една страна, е пряк акт на агресия. Турция периодично обстрелваше с артилерия сирийската територия, а Израел извърши десетки удари с авиация.
Има достатъчно доказателства, че тази агресия не е ситуационна реакция на действия на сирийското правителство, а отдавна замислен план. Във видеото, което съм използвал за илюстрация, ген. Уесли Кларк, бивш главнокомандващ на въоръжените сили на НАТО в Европа (1997-2000), свидетелства: „Те (Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд и Пол Улфовиц) искаха, ние да дестабилизираме Близкия Изток. Да го обърнем с главата надолу, да бъде под наш контрол… Сенатори и конгресмени обявиха ли този ПЛАН?“ (курсивът мой – Р.Д.)
Искам да припомня, че Нюрнбергският трибунал, разследвайки виновниците за Втората световна война, много щателно се занимаваше с въпроса имало ли е предварителен план за германската агресия. Тук свидетел от първа ръка разкрива в подробности плана за агресия в Близкия Изток. Още в 1991 г., далеч преди Башар Асад да дойде на власт, Пол Улфовиц, зам. министър на отбраната на САЩ по времето на Дж. Буш -младши и основен участник в т.н. „Проект за нов американски век”, заявил на ген. Кларк: „Имаме около 5-10 години да изчистим тези стари просъветски режими – Сирия, Иран, Ирак – преди следващата суперсила да се яви, за да ни предизвика.” (Уесли Кларк „Политически преврат във Вашингтон доведе до разрушаването на Близкия изток”).
При това изобилие от факти за външна агресия да продължаваме да развиваме тезата как Башар Асад я е предизвикал, е не просто наивно, но и в услуга на тази агресия. Нека добавя особено важния за нас българите факт, че тази агресия, започнала с проекта „Арабска пролет”, имаше още един вектор – Европа. Милиони бежанци бяха насочени съвсем преднамерено към Стария континент, за да унищожат неговата християнска традиция и културна идентичност. Това също в съответствие с нечии мераци за световно господство.
Тази агресия се провеждаше често без знанието и въпреки желанието на президента Барак Обама. Противно на неговите критици от средите на „западните фондации”, често наричани „соросоиди”, Барак Обама не е „слаб политик”, „утопист” и т.н. Той не е и, както твърдят маргиналите-неокомунисти от обкръжението на „Атака” – виновник за всички земни грехове. Барак Обама е най-прозорливият, най-интелигентният и добросъвестен президент, който американската история познава. За разлика от надценяващия своите възможности Джон Кенеди, който стана жертва на откритата си атака срещу финансовата олигархия и военно-промишления комплекс (което го направи легенда наравно с Че Гевара), Барак Обама не се изправи директно срещу тях, но направи така, че светът да стане по-човечен и цивилизован.
Президентът Обама не допусна пряка американска военна интервенция в Сирия, пак той прекрати над половинвековната политическа и икономическа блокада над Куба, инициира и доведе до успешен край преговорите за иранската ядрена програма, не допусна прехвърлянето на оръжия в Украйна, пак той спря финансирането на т.н. Свободна сирийска армия, създавайки условия за започване на мирен процес. „От самото начало се отнесох скептично – заяви Обама – към идеята за създаване на тази квазиармия в Сирия”. В този смисъл Барак Обама е един от носителите на Нобеловата награда за мир, които наистина са я заслужили с действията си на политическата сцена. Не бих твърдял същото за Джордж Маршал, Хенри Кисинджър или Менахем Бегин…
И понеже стана дума за Нобеловата награда, ще се спра и на нея. Често пъти нейните призове са будили недоумение. Освен горепосочените, не мога да не спомена случаите с Борис Пастернак и Александър Солженицин. Колкото и да ценя Солженицин, наградите и на двамата са плод на политически внушения. А направо човек може да се диви на номинацията на Жан Мари льо Клезио…
Днес отново ни предлагат изумително решение. Носител на тазгодишната награда за мир трябвало да стане германският канцлер Ангела Меркел… Внушенията за това умело се разпространяват чрез медиите, явна подготовка на общественото мнение да преглътне горчивия хап. Като всеки човек, който не обича да го мамят непрекъснато, си задавам следните въпроси: С какво Меркел би заслужила тази награда? Дали не за това, че, волю или неволю, подкрепяше агресията срещу Европа в кризата с бежанците? Не сме ли изправени отново пред поредната манипулация, представяща черното за бяло… И не е ли случаят с Нобеловия приз за мир в това смутно време, по който хората на перото и мисълта, вкл. в България, трябва да вземат отношение? И толкова ли е трудно да определим, кой наистина я заслужава?
Днес светът е свидетел на жестока война. Тя е насочена не само срещу светския режим на президента Башар Асад в Сирия, но заплашва световната цивилизация. Една година огромна коалиция от държави, водена от САЩ, уж води война срещу Ислямска държава. А държавата на терористите непрекъснато увеличаваше своите граници и възможности, рушеше хилядолетни паметници на културата, разправяше се по средновековно зверски с всеки, дръзнал да й се противопостави. В обсега на последствията попадна и България, като заявена близка цел на терористите, а и цяла Европа.
Кой сложи край на този гибелен процес? Даваме ли си сметка, че руската антитерористична операция спасява човечеството, в частност България и Европа? Инициатор и лице на тази мироопазваща мисия е руският президент Владимир Путин. И не е ли той най-достойният да получи Нобеловата награда за мир за 2015 г.?
Автор: Румен Дечев
