Съвременна България се оказа в уникална ситуация – голяма активна част от българското население напусна страната и се намира в чужбина. Огромни български диаспори съществуват в САЩ, Канада, Испания, Гърция и други европейски страни.
Какво е настроението на българите в чужбина? Чувстват ли се съпричастни към исканията и стремежите на своите сънародници в страната? В какви форми ще се прояви тази солидарност в бъдеще?
Разговор с Мирослава Димитрова и Даниела Найденова.
Мирослава Димитрова е финансист от Виена, организатор на митингите на българите от Австрия в подкрепа на протестите в България от февруари-март 2013 г. и протестите срещу продажбата на българска земя на чужденци 2013-2014 г.
Даниела Найденова живее и работи в района на гр. Пиза, Италия, организатор на културни прояви за съхраняване на националната традиция и съзнание на българите в Италия.
Румен Дечев:
Поели трудния път на емиграцията поради икономическата безизходица, немили-недраги в чужбина, нашите сънародници остават свързани с родината си. На техните пари разчитат семействата им, останали в страната. Българите в чужбина внасят в България около 1,5 млрд. евро, като осигуряват 4% от БВП на страната.
Макар да работят и живеят в чужбина, огромната част от българските емигранти мечтаят да се приберат по родните си места, които в годините на емиграция са им станали още по-скъпи.
През 2013 г. ме потърси българин от Чикаго, който се интересуваше от процесите в страната.
„Ти какво си мислиш – ми каза той – че ние сме забравили България ли?! Помни от мен едно: всеки един от нас се надява някога да се върне в България. Това е най-голямата ни мечта.“
И когато през февруари и март 2013 г. социалните протести разтърсиха страната, показвайки, че българският народ започва да се пробужда, че повече не е съгласен да бъде лъган и ограбван, българите в чужбина не останаха безучастни. Спонтанни протести на солидарност се състояха в големите европейски градове. България започна да пулсира със своите две сърца. И веднага една аналогия се набива в съзнанието ми. Нали някога, прокудена от башибозушките изстъпления, многобройна българска емиграция живееше и работеше в Румъния, без да спира да мисли за родината. И нали някога тази именно емиграция създаде Тайния централен комитет, Букурещкия комитет…
После протестите затихнаха, бяха подменени с други, наречени „на умните и красивите“… Но неудовлетворението и напрежението останаха, България никога вече нямаше да е същата. Остана грамадата от камъни пред общината във Варна, за да припомня отчаяния акт на Пламен Горанов, останаха и активистите, участвали в организацията на протестите. Объркани, обезкуражени, но не и склонни да се предадат.
Винаги е било така в европейската история. Поредната бунтовна вълна е отминавала, обстановката е ставала привидно спокойна, но революцията е давала своите първи плодове. Стихийният протест е родил групите активисти, които се готвят за следващата народна вълна, да я посрещнат по-организирани, по-подготвени за действие, по-неуязвими към манипулациите.
Нали така се роди организацията на Левски, след погрома на Хаджидимитровата чета. И когато дойде балканската криза от 1875 г., империята вече имаше срещу себе си организация, готова да промени българския свят. Дали днешните български активисти ще съумеят да повторят примера от миналото? Дали ще съумеят да обединят двете български нации в борбата за по-добро бъдеще? Дали ще се появи новият Букурещки комитет…
