Буквалният превод е „още“, но значи и бис. Така се казва последният албум на младата френска джаздама Виржини Тешне (Тейшене в някои части на Хексагона), излизащ в началото на октомври.
Нямам намерение да програмирам всичко нито от него, нито от подобния There Is A Song на датчанката Мете Жул, която подобно на Виржини също смесва в работата си своите песни с мелодиите, с които израства. Особено приятна е Double Rainbow – английската й версия на бразилската класика Chovendo Na Roseira, излязла няколко месеца по-рано и в изпълнение на прекрасния дует (и в живота) Catina DeLuna & Otmaro Ruiz (Lado B Brazilian Project) – също част от днешния плейлист.
Фразировката им е сходна, велурът в тембъра – също, както и отношението към бразилските боси, влезли трайно в джаза. Всъщност това е и едната водеща нишка в днешния плейлист: още, бис, реприз… Виржини добавя към босата две френски парчета от същата епоха. За загадъчните й атмосфери принос има и хармониката на гостувалия и у нас Оливие Кер-Урио. Началото й е ударно, макар и акапелно по Фере – Jolie Môme, а към края забързва и Нугаро с A bout de souffle – написана в болницата след автомобилната му катастрофа в 1965-а пo Bluе Rondo a la turk на Брубек, но със заглавие по Трюфо, откъдето изтегляме и втората нишка: тази на спонтанно родените текстове от една позната мелодия. Запомнете я.
Новият сезон – колкото и условно да е това по отношение на излизащи албуми, които упорито отбягват сезоните на отпуските – е доста богат на репризи от други жанрове. След като обърнахме накратко внимание на талантливи, сравнително млади и не толкова известни вокалистки, е време да почетем и двама утвърдени пианисти, добре познати и тук: Антоан Ерве (един от първите западни музиканти, оценили и работили с Йълдъз Ибрахимова) и Стефано Болани. Първият току-що издаде интегрален албум Completement Stones – заглавието казва всичко.
Честно казано, очаквах по-голямо въображение, но наброските са почти отговарящи на стила на корицата, на границата с предвидимото, верни по-скоро на добрия вкус, отколкото бунтарски, за каквито би трябвало поне да претендират. Два-три откъса са напълно достатъчни да усетим заоблеността на тези търкалящи се камъни, по които мъх не може да полепне, камо ли да ни полазят тръпки, докато ги гледаме/слушаме как си ромолят покрай нас и си припяваме на ум думичките.
Съвсем различен е и звукът: умела смесица на акустика с Fender Rhodes, раздвижените аранжименти на привидно разхвърляния небрежно репертоар от Quando, quando, quando през Aquarela do Brasil до закачката с Matilda, след което почва най-интересното.
Кой ли не би бил привлечен от идеите за среща с извънземни, от безкрайните възможности на микрочиповете и въобще от тази ежеминутна среща на настоящето с границите на нашето въображение. За Болани това са терзания, които освен в звуци от струните на пианото, го карат да вложи и гласните си такива. При това върху текстове, които с лекота импровизира върху новосъздадените си мелодии (общо 3 в целия проект Arrivano gli Alieni), откъдето за разлика от заглавната, доста песимистично е посланието на Microchip. Както споделя Болани пред Ла Стампа: „Опасно е да се прокарва идеята за свят с контролирани хора; мисля, че сме много по-добре с разликите си“. Как да не го извикаш на бис?
