От няколко години в София минавам покрай него. Понякога му пускам пари, друг път – не. Стъпвам си с моите средностатистически буржоазни обувки, чудя се на коя част от живота си да се нацупя. А той е на „Графа”, винаги ведър, винаги се усмихва. Мина ли покрай Жоро, бръмбарите в главата ми се разбягват и се настанява песента на бузуки, която ме води за носа до края на деня.
Георги свири на улицата вече 13 години. Питам го какво друго е работил, представя ли си се в офис, зад бюро… Много е искал да се учи на бузуки. „А нямаше как да ходя на и работа и да се уча да свиря. След толкова години свикнах, пък и на улицата се запознах с колеги музиканти и се дообразовах музикално“.
Какво мисли за хората, според които е „здрав и прав“, а не се е наел със „свястна работа” – „Не е казано, че всеки, който се спре, трябва да остави пари. Никой не ми дължи нищо. Хубаво е, когато хората дори само спрат да послушат.” Хората се спират на всякакви парчета, важното е да са майсторски изпълнени. Той предпочита да свири гръцка музика. Другото си аз е посветил на рок китарата.
Чувства се духовно богат. Обича подаръците на улицата –
новите познанства, непредвидимите емоции, неочакваните срещи. Докато бъбрим, една монахиня се спира. Жоро ù се струва познат. Той, естествено, е поласкан. Когато не свири, участва като статист във филми, в последния е имал и реплики.
Сестра Серафима се смее на късмета си – за един ден в София да налети и на актьор от сериал, който следи! Не бива да се снима с мъже, затова ми отказва обща снимка, но ще се върне в Лом развълнувана.
Жоро не изключва възможността да срещне любовта, както си свири на тротоара. На 42 е и живее сам.
Как започва денят му? „Ставам сутринта,
пия кафенце, гледам някой филм,
после някоя бира да изпия. — Бира от сутринта? — Не, не, към 11 часа. Първо кафенце си направя, после да хапна и така. После бирата.“ Вечер свири 2-3 часа. След това „малко музика си слушам, малко с интернет се забавлявам.“
В интернет си е харесал едни страници и така се информира. Смята, че манупулацията се шири и във вестниците, и в мрежата. „Като чета от различни места, долу-горе за себе си си изяснявам цялата картинка. Всеки пише каквото му падне, но фактите трябва някой да ги провери, всеки, който пише в медиите, носи отговорност. А като гледам, доста неща пишат, без никой да ги обори.“
За Украйна, например – „Малко ми се струва, че е като при нас – идолопоклоничество има. А това пречи обикновеният човек да съществува. Политиците са едни, а хората са съвсем други – и те разделят хората.“
Питам го дали ще гласува на евроизборите през май. Внимателно си подбира думите – не иска да каже лоши неща. Но след като е прочел „какви пари държавата дава за евродепутатите и каква им е работата, направо просто… предпочитам да не коментирам.“
Не пътува много, не ходи на море. Само във Валенсия е бил 3 месеца да посвири. „По-добре е от тука, хората пò обичат да се забавляват.“
Невероятен оптимист е, все се оглежда да види хубавото. Подава най-голямата мартеница, която съм носила. А моята е от тъничките. „Нищо, казва — важното е да е от сърце!“
