Цял ден хващам химикалката и я пускам обратно на бюрото. В деня на годишнината от обесването на Васил Левски всички поне за малко си мислим за него и делото му. В леко напрежение, което създава емоцията, възпитавана още от началните ми учители към Апостола на свободата, и на мен ми се иска да напиша нещо за него. Обаче не смея, струва ми се, че ей така с лека ръка да използваме делото му, за да си почешем езиците, е скверно. Да, точно тази дума ми идва на езика, явно защото Дякон Игнатий е светец в съзнанието ни на българи.
Все пак накрая я взимам (химикалката) в ръка и смутено започвам да дращя по листа.
Свобода и независимост – това е заветът на Левски. И начинът, по който са ни научили да го познаваме, ни кара да усещаме, че заслужаваме да сме свободни, да сме равни на другите народи. Той ни вдъхва кураж, увереност и решителност. Мислейки си за него, чувстваме, че можем, че имаме сили да се борим за мястото си под слънцето, а и че има кой да застане до рамото ни. Че ние ще определяме правилата на живота си, не някакви велики сили или алчни управници. Че не бива да отказваме правото на другия на същото.
През цялото време обаче се прокрадва и една нишка на нихилизъм, въпреки че е денят на Левски. Явно няма как да избягаме от тази подмолна сила на невярата ни в нас самите. Чуват се напомняния, че сме предали героя си, че никой не е събрал смелост да го спаси, че поп Кръстьо е сред нас.
Но по-силни са духът и волята на Апостола, които са част от всеки от нас, защото Левски е късче от нашето ДНК – той е в подредбата на клетките ни, в безпорядъка на тайните от съзнанието ни мисли.
И както някои призовават да не мислим за любовта или да не почитаме жените еднократно в годината, така и аз си мисля, трябва да се сещаме за Левски по-често, а той си знае как да пробужда един народ.
