Всяка година, като наближи Свети Валентин започва да се чувства напрежение. Празникът на любовта, най-неочаквано за мен, предизвиква истинска истерия и се формират две враждуващи групи – едните, най-общо казано, купуват плюшени мечета на половинките си, а другите в бяс обясняват, че това е пошъл начин да се прави индустрия от любовта.
Пишещите наточват перата си и ги кръстосват като саби в публичното пространство. Тезите обикновено са унищожителни и разпъват на кръст горкия Валентин или пък възхваляват умело истинската, неподправена любов, която няма нужда от разни дати и плюшени дивотии, а да я доказваме със всеки свой дъх. Добре, звучи убедително. Обаче не успявам да разбера защо това нежно чувство, към което всички се стремим, ни кара да изпитваме толкова яд. Страх ни е, че няма да бъдем обичани ли, че не го заслужаваме ли, що ли?
Мислейки си за това, излязох вечерта на 14 февруари, въоръжена с любов, физически документирана под формата на шоколадови сърца, домашно приготвени. Отправих се на среща с приятели, приютени в закътана кръчма. На всички подарих сърце. Няма нужда да ви обяснявам, че им хареса, че се почувстваха малко по-обичани и по-лесно се размечтаха за обичта в различните й форми. На чашка или пък две разговорът все се въртеше около темата, която вълнува всички. Минаваше през сложни и витиевати философски моменти и брутално натуралистични отклонения – лирически да кажа. Оказа се, че един от групата е с прясно, ама току-що – баш за празника, разбито сърце. Но денят не се оказа толкова лошо избран за изясняване на любовния статус. Именно, защото имаше приятели до него, които с малко насмешка и оригване – на вече неясно коя чашка, да го потупат по рамото. “Брат, случва се, наздраве!”. Е, получи много съвети, повечето от които не бива в никакъв случай да изпълнява. Сигурна съм обаче, че енергията на хората около него му помогна да се усмихне на живота поне мъничко.
На другата сутрин, след като дойдох на себе си, установих, че съм публикувала любовно послание до близките си приятели във Фейсбук, а пък те са го харесали.
И пак се замислих за Свети Валентин, който предните дни беше доста раздърпан от ядните подсвирквания и подритвания. Забелязах, че още носи роза в ръката (или червен балон сърце – вие си изберете как да си го представите). Явно имаме нужда от него, можем просто да си го признаем. А и любовта привлича любов.
