Тодор Танев:
– Мисля че големите стилове загиват с Втората световна война. Става дума за истински големи стилове, които увличат цели нации и няма никакво изключение сред тях в това отношение. Това е времето на шлагерите или на хитовете. След войната има вече тук-там рок и др., които заразяват само част от обществото (част от младите в някои страни). 30-те години за мен са обаяни от невероятните образи на 3 дами, които станаха дами на моето сърце. Трите живеят в три различни страни, работят за стила от 30-те (времето на Баухауса, на Ваймарската република, на подготовката на Втората световна война). Трите налагат последните искри на щастие, последните слънчеви лъчи на една епоха, която никога повече няма да се възстанови. Това е една безгрижна и много сантиментална епоха, която в България е минала с ресторант-градина “Танушев” и оградки с летви.
(ЛФ) – Е, може би и в България не е било лошо!?
– Да, и за тук може да се говори много. От Аспарух Лешников до Йосиф Цанков. Те са до голяма степен епигони на нещо, което е имало там. Аз говоря за центъра на тези стилове (де да беше един стил). Аз съм го открил в 3 женски същества, 3 гения, 3 дами на моето сърце…
(ЛФ) – Тогавашните Бритни Спиърс, Кристина Агилиера…
– Да, само че слушани от най-младия до най-стария и навсякъде възприемани по еднакво силен начин. Това е разликата.
(ЛФ) – МТВ, ако те чуят, ще изпратят наказателен батальон. Защо искаш да започнем с едно кабаре? Там ли е истината?
– Може би заради това, което се наложи от филма “Кабаре” като мислене на един съвременник за онова време – нещо сериозно, тъжно и весело едновременно, нещо като разплакано-смеещият се клоун, който държи топка. Това са едни символи. Символ стана и филмът за 30-те години, в който като че ли в кабаре минава целият живот. Сега става дума за „Кабаре“, за 30-те години, става дума не за някой друг, а за мадам Мистенгет в Париж и по-точно във “Фоли Бержер”.
(ЛФ) – Кой ти е открил всички тези музики?
– Сам.
(ЛФ) – Как така?!През 70-те години в България си успял сам да ги откриеш?!
– С дълбоко търсене на стила ги открих.
(ЛФ) – Значи ти си живееш по това време в България и търсиш стила.
– Да. В търсене на епохата, на стила, на чистото се натъкнах на невероятна изпълнителка – Беси Смит. Тя е императрицата на блуса, тя е може би най-голямата персона в джаза в началния му полу-професионализиран период от лудите Rolling до ръмжащите през 20-те, по времето на Скот Фицджералд и Крайслер билдинг…
Така че, открих Местангет, която казва че в центъра на всичко в този стил е Париж, а пък Беси Смит казва, че работите са в Сен Луи.
(ЛФ) – Архитектурата, казват, е застинала музика, а това е една от щампите от рода на “Музиката е универсален език”. Излиза, че “Архитектурата е застиналия универсален език”. Приемаш ли такива перифразички, такива игри на думи?
– Ако взема да се бия с всяка една поотделно, с всичката аргументация, нито ще ми стигне животът, нито за това съм роден. Някои от тях приемам просто така.
(ЛФ) – На шега или на истина? Защото предаването е шеговито, но много истини излизат от него.
– Добре. Все пак “Аз съм от Париж” се допълва по странен начин с “I`m a Saint Lоuis woman” (на Беси Смит –б.р.). Искам да кажа, че това, което трябва да бъде записано (и моля за това) е, че е от 27-ма година и има само трима души там –хармониум, глас и тромпет. Гласът е на Беси Смит, на тромпета е Сачмо, а на хармониума е Уилям Хенди. Тримата са абсолютно достатъчно за най-голямата симфонична формация, която може да съществува. Не е нужно нищо друго. Само се потапяш и виждаш залеза над Сен Луи на зори, и там има живот, макар и съвсем друг от този в Париж, по-груб.
(ЛФ) – За артистите, примерно, единствения изход е красотата, която спасява света.
– Марлене е от времето на Фюрера, обаче не го тачи като малко може би германци от това време, затова тя попада в полезрението на моите вкусове като…
(ЛФ) – … неконформист?
– Неконформист, въпреки че в този стил има достатъчно много попадения от порядъка на Зара Леандър… Това са едни германски песни, които съвсем не са за подценяване. Невероятно сугестивни са.
(ЛФ) – А защо според теб червената пропаганда илюстрираше филми с техни музики и мина доста време преди да се наложи, че по радиото може да се слуша “Лили Марлен” без това да има някакъв политически…
– …напротив, “Лили Марлен” се възприема от англо-американците още по време на войната като тяхна песен. Тя е универсална песен – пее се и от двете страни. Защо?
(ЛФ) – Сега е ред на “Je cherche un millionnaire”, т.е. като лесния начин от войните да станеш милионер.
– “Лили Марлен” е от едната страна на окопите, а от другата мадам Мистенгет пее в заведението “Търся милионер”. Тя е същата, която отнякъде е намерила Жан Габен, когато е бил на 16-17 години. Веднага го е превърнала в свой любовник. Известна е като жената с най-красивия крак. Виждал съм снимка, на която е на преклонна възраст (70-годишна) и е невероятно гадже.
(ЛФ) – Кажи ми коя е твоята музика, за да ти кажа кой си”?
– Абсолютно! Само че човек има повече от една музика –значи е по-разгърнато.
(ЛФ) – А може ли да има повече от една муза? Жените за теб музи или музики са?
– А-а, не са музики. Музиките са нещо отделно, което е част от моя свят. А музи, да, аз имам много.
(ЛФ) – Музиките ти са повече от тези 3 дами?
– Те са основни. Завършваме с Беси Смит и нейната версия на Александър‘с Рагтайм Бенд, 27-ма година е правен записът и музиката е от Ървин Бърлин.
