„За музиката ни можеш да кажеш, че е легендарна“ – твърди самоиронично фронтменът на Blla Blla Blla – Идриз Амети: „Но за да станем легенди самите ние, първо трябва да умрем“. Това е от едно предаване по БНР, излъчено години преди да има още „Аларма“. И всички сме живи и здрави, а защо не и легендарни близо десетилетие по-късно. През 2010-та Blla Blla Blla дойдоха и на „Пънк-Джаз“-а – в Дома на киното. И с тях повлякохме крак – през следващите два-три дни, които неусетно прераснаха в две-три години, на същата сцена, пред същия киноекран (и паралелно в ефира на програма „Христо Ботев“) се изредиха музиканти от световна величина като Юджийн Чадборн, Jeniferever, Bernays Propaganda и The Ex.
Blla Blla Blla от Скопие са навярно най-влиятелната рокендрол банда в албаноезичния свят, с уговорката, че използваме понятието „рокендрол“ по-скоро в неговото метафизично значение. Или направо без всякакви уговорки: в тяхната музика има и съвременен авангард, и фолклорни реминисценции, и даркуейв, и пънк, и като мантра завихрящи се текстови и инструментални структури. Но душата й е рокендрол. И произходът й е такъв. Музикантите са момчета от квартала, приятели, събрали се в един гараж или домашно студио, за да свирят песни. Продължават да ги свирят и по време на македоно-албанския конфликт. В тогавашния състав на групата, а и в сегашния, влизат двама македонци и двама албанци, за шок и удивление на американските журналисти – впрочем, имало е и изгонени такива и отказани интервюта, защото тук иде реч не за някакъв изкуствен мулти-култи хибрид, създаден по западен тертип да развява знамето на мира, а за приятели, събрали се заедно от любов към музиката, без оглед на произход, националност, религия или цвят на косата.
Еднакво внушително звучат и на малки клубни концерти пред няколко души публика, и на големи фестивали като „Таксират“, Alarm или EXIT. Изключително популярни са и в Албания, и в Косово (където още с първия си концерт някъде на предела на хилядолетието събират, за своя собствена изненада, многохилядна публика). Нито една от албаноезичните групи от следващото поколение, макар да има доста добри такива в цяла Европа – от Orchid Trip и Fuck The Bass до Super 700 и Dizzies, досега не е надскочила тяхната величина. Песните, а и албумите на Blla Blla Blla като цяло, са безобразно асиметрични и дотолкова встрани от всякакви изкуствени радио-предписания за това колко трябва да са дълги, къде да е куплетът и къде припевът и пр., че съвсем спокойно можем да ги опишем с думите на Уилям Сароян „нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“. Концертът им в рамките на „Аларма Пънк Джаз“, определян от самите тях като най-добрият им за 2010г., доказа съвсем нагледно всичко това, а и още няколко неща.
Като например, че не е важно дали в залата има само 80 човека, ако още с втората-третата песен групата може да накара тези 80 човека да звучат като огромна тълпа. Или че – тук перифразираме Борис Ковач – винаги, когато излизаш на сцената, трябва да имаш съзнанието, че този концерт може да е последен преди Апокалипсиса, и че ако загубим това усещане, то цялото ни изкуство е изчезнало. Да, в София Blla Blla Blla в състав Идриз Амети – вокал, Кренар Исмаили – цигулка (тогава едва около 20-годишен), Благойче Пенов – барабани (познат ни от String Forces), Никола Бочваров – бас (басистът на последната адекватна реинкарнация на „Мизар“ отпреди няколко години) и Ивица Янкуловски зад тонрежисьорския пулт звучаха така, сякаш самият Зезул е изпълзял от Преизподнята, за да изяде човечеството, и някой трябва да се яви в противовес и да предложи на това човечество едно последно и запомнящо се за цял живот удоволствие.
P.S. Спокойно, Зезулът не изяде човечеството в крайна сметка, само дематериализира известен брой микрофони Shure Sm58 и отново се притаи в подземията на Институцията, за да крои следващи пъклени планове. Но дори това не наруши резултата, който остана и винаги ще остане в полза на музиката. Не знам кога ще е, ама тази група задължително отново ще я поканим!
