През последните дни повечето от нас си спомниха любими песни на „Фамилия Тоника”, защото изпращаме Гого Найденов.
Даже тези, които са отдалечени с повече от едно поколение от времето на популярността на групата, имат по някое парче, което биха изслушали с усмивка.
И аз попаднах на едно, което не помнех, но ми се стори много подходящо в това наше модерно време. Нарича се „Все ни пречи нещо”, а тексът е на Никман.
„Зиме студено, пролет зелено, лете горещо – ту пък друго нещо. Все ни пречи нещо… и така минават си годините. Киша, суша – и пак до кривата круша!”
Да, по навик, неизвестно кога зародил се – вероятно в мрачни времена, ние винаги сме недоволни от настоящето. Няма как да изкараме някой ден, без да му намерим кусур или тревожно да се чудим утре няма ли да е по-зле. А усещането за щастие, успех и пълнота са изместени в неопределеното бъдеще.
Ето и сега – времето е хубаво за януари, а отвсякъде гласове: Лютата зима предстои, треперете! Или пък: Тц, тц, тц, няма сняг – ще има суша през лятото!
Да не намесвам лудостта, обхванала политиците, гражданите и политиканите. В чийто и глас да се заслушаш, ще разбереш, че апокалипсисът със сигурност предстои.
Сутринта, разучавайки какво се случва из света и разбира се, разлиствайки социалната мрежа „Фейсбук”, попаднах на един статус на приятел: “А, стига мрънкали бе, животът е прекрасен! Благодаря на всички, които ми го напомнят ежедневно.”
Хареса ми и мисля през следващите дни стриктно да се придържам към него – няма да мрънкам и ще благодаря на всички, които са част от хубавите ми моменти. Такива имаме всички, само трябва да престанем да си представяме, че джапаме в кишата.
А на вас предлагам да чуете песента на „Фамилия Тоника”.