Срещам Мария пред хлебарницата – не съм я виждала отдавна толкова весела, направо леко подскача. Наредила се е на опашката да купи франзели, черни и пълнозърнести хлебчета, питка и няколко кроасана с различни вкусове. Чака много гости, обяснява ми.
Ще ми се да разбера причината за необичайната ù веселост, ама някак ми е неудобно да карам направо. Ще реши, че я мисля за намусен темерут.
Престрашавам се все пак да попитам какви гости ще ù идват. И аз съм леко приповдигната, така да вляза в тон.
Ами какви да са, разказва ми тя дяволито. Както бързала за работа преди седмица и телефонът ù звъннал някак международно, обяснява ми през смях. Нейна близка приятелка, която живее в Щатите, искала да ù съобщи, че за първи път от няколко години си идва в София за Нова година.
„Представяш ли си, та ние се виждаме само по скайп, познавам децата ù от монитора на компютъра, а бяхме неразделни”, развълнувана е Мария.
Казва ми и че още няколко другарчета от студентската им компания са в България за празниците и тя ги събира на гости, дано успее да ги хване всичките.
Идва ù редът и се разделяме, виждам я как крачи забързано към вкъщи.
Оставам леко замислена на улицата. Терминал 2 не винаги е тъжно място, но ако си от посрещачите. На изпроводяк някак е по-добре да се заобиколи. И аз имам любими хора, намерили късмета си зад граница, всъщност кой ли няма и май все повече ставаме. Всеки път обаче, когато се събираме, обикновено по празници, разбирам, че между нас нищо не се е променило и сме заедно, макар и не на едно и също място.
Терминал 2 грейва предпразнично, а ние си казваме: Догодина, до амина!
