Към края на миналото столетие, най-вече в мултикултурна Франция, тръгна модата на регионалните традиционни формации — от акапелните корсиканци и „Муврини″, през Интеркелтския фестивал в Лориан, а някои от тях, като баският композитор и певец Пейо Сербиел дори стигнаха до българските франкофоли. С Пейо съдбата ни събираше и разделяше над 20 години. С малката си кола ме е вкарвал тайно в Испания (нямаше шенгенски визи). Гостувал съм в домашното му студио с пиано в избата и сред нощ сме изтръпвали над безкрайността на Бискайския залив. Преди един негов концерт в катедралата в Ла Рошел присъствах на сглобяването на чалапартата, най-големият ксилофон в света — свириш с дървени колци, възкачен върху пластините му — цели дървени трупи. Две години по-късно подобен инструмент ме посрещна в спортния комплекс Мендисароса във Витория-Гастеис, където ми беше свръхлюбопитно да чуя комбинацията трикитриша-банджо като част от програмата на разкошния им джаз фестивал. После банджото дойде и в София, като част от проекта на изпълнителя му Бела Флек, заедно с първия кръстник на „Джаз+″ — Чик Кърия. Но акордеонистът „трики” Кепа Хункера все ми се изплъзваше, допреди няколко дни, когато приятел и колега от испанското национално Радио 3 ме извести, че Кепа щял да му гостува с албум, посветен на Галисия.
Физически и Еушкера (Страната на баските), откъдето е родом Кепа, и Галисия са къпани от Атлантика, условно в горния десен ъгъл на испанската карта (Еушкади) и в горния ляв такъв, дори малко над Португалия (Галиса, както си я наричат там). Езиците са различни – дори от различни езикови семейства. Но, както казва големият португалски поет Виктор Сарамаго: „първото предизвикателство е да запееш на езика на другия”. Бреговата ивица, освен общото в стръмните брегове няма много общо – в Галисия непрекъснато обикаляш из фиорди (риаш) и Кепа се шегува, че сред стотиците местни, неговата музика със сигурност е сто и първи фиорд. В интерес на истината, като сме обикаляли и двете места, зеленината е сходна, кухните — коя от коя по-добра, а хората — отворени и приятелско-гостоприемни.
Това със сигурност рефлектира в музиките в двойния албум на Кепа, наречен просто „Галиса″. Записан в три студия, с около 200 гост-музиканти. „Между хапванията и пийванията оставаше време и да посвирим”, признава авторът. Проблемът накрая е, кое да остане извън диска. Всички най-големи са там с изключение на свръхангажирания гайтеро Карлос Нуньес („Морето в мен” на Аменабар). Кепа предпочита да завърши по-бързо продукцията, за да може да обикаля и да я представя по-скоро с местни музиканти, с които да диалогира, отколкото да дава традиционни интервюта. Възможно най-близко до първоизвора, Кепа добавя само няколко баски инструмента като малкото си диатонично акордеонче (трикитриша), но не включва никакви ударни и перкусии — чалапартата и пандеретите са достатъчни. В проекта нарочно липсва бас, но има страхотни майстори на т.н. „устна арфа” – галисийската разновидност на биримбао, популярна и тук като дръмбой (бръмбазък) благодарение на Стунджи.
Какво впечатлява най-много от 23-те парчета, започвайки от самото начало? Емоцията, първостепенна, но и неотстъпваща на перфекционизма. Привидната липса на сложни акомпаниращи структури, отговарящи на изискани аранжьорски хрумки. Равнопоставеност на опита — от детски хорчета, до почти 90-годишен акордеонист. Кристина Пато пронизва тишината с традиционния акапелен напев „алала″ и мъглата се оттегля победена, за да ни залее свежестта на гайтите на Сусана Сейван и Будиньо в една неортодоксална хота (не мога да не споделя, че първият признат теоретик на галисийската гайта, Родриго Алфредо де Сантяго е баск)! „Луар на Лубре″, на чиито сценично присъствие (три десетилетия – колкото и на самия Кепа) е разчитал и Майк Олдфийлд, са повече от протагонисти с една от най-богатите във вокално отношение композиции (O Pousa), превръщайки я в най-якото купонджийско парче. А любимата ни Ушиа предизвиква всеки познавач на тангото с възможна интерпретация на корените му. Няма как да бъдат подминати прототипите на испанските коледни villancicos в края на втория диск Levame/O Galo – със сигурност за предпочитане пред втръсналите ни отвъдокеански джингъл-белсове – въпреки, че в албума единият от двата валса е с истински cascabel – jingle bell (другият е с истинска арфа).
На Кепа Хункера и Галисия ще се наслаждаваме от 20 декември в празничните плейлисти на Дуенде, което знаем, че няма само андалуско жителство.
