— Напълни термоканата с вода, казвам на тийнейджъра. И без това се щура като замаян.
— Ще пием чай — давам му основание.
— Ако обичаш — допълвам мило, защото подозирам, че удрям на камък заради тона.
Гледа ме неразбиращо, сякаш е чул глас от друга планета. А и винаги се надява да не му говоря на него. Решавам да помогна.
— Какво не разбра?
— Какво?
Кикот от другата стая. Други разбират.
— Напълни каната. — тонът ми се връща обичайният, опитах все пак.
— За какво?
— За чай.
— Чай ли ще пием?
— Да.
…
— Че тя има вода.
— Няма.
— Има.
— Ня-ма.
— Има. И е топла.
Захвърлям това, дето го правя и доприпквам. Вода има колкото да покрие реотана. Връхлита ме разбирането, че ефектът да му дам да свърши нещо клони към нулата. Да си бях напълнила тъпата кана сама.
— Няма да стигне за всички, напълни я.
…
— Докъде да я напълня?
— Догоре.
От нула ефективността отиде на минус и там, дето ме хващат дяволите.
— Смисълът на „напълвам” е да пълниш до края, докато няма накъде повече.
— Догоре ли?
— В училище така ли се обясняваш с учителите? Не е за вярване, че само те хвалят.
— Там не ни карат да пълним термокани.
…
По-късно седим на масата, обаче чай няма.
— Къде е топлата вода?
— Никой не ми е казал да я включа.
Ей така в сговор си живеем. Ей така от половин дума се разбираме. Познато ли ви е?
