Като започвах блога си преди три години, „рециклирах” по-ранни писания с и без повод. Едно от тях бе Моят (Д)Жо Дасен. Есента на 2013 нещо подобно направи известната от мюзикъла „Клетниците” Елен Сегaра с виртуалните си дуети с Джо, събрани в диска „Et si tu n’existais pas”. Не мога да го приема еднозначно като колегите от „Фигаро” – „несъстоялата се почит”, „абсолютния кич в едноименния клип”, нито като купувачите във FNAC с петте им звезди.
Обвиненията в търговски трик са най-малкото, което може да се отправи априорно към подобен проект. Изпадайки в защитна поза, певицата навсякъде повтаря, че ако не са настоявали синовете на Дасен, тя в никакъв случай не би се съгласила. Да не говорим за разразилия се скандал по същото време във Франция между две звезди, когато едната, без да пита другата, ù посвещава не съвсем успешен албум. Така че Елен Сегара има за какво да се притеснява и на какво да залага – наследниците на Дасен виждали в нея женската му версия. Известни аранжори не могат да се отърсят от оригиналите и се отказват, единствено съпругът ù, роден 4 години преди смъртта на Дасен, успява. Поне според нея, издателите ù и разбира се, масовите продажби, на които оригиналът се е радвал единствено в Южна Америка и Русия.
Лошо няма в подпъхването тук-там на укулеле (Si tu t’appelles mélancolie), допълнителен щрайх (Salut), малко джази пиано (Salut), бас (Happy Birthday), електронни програмации (в заглавната) и ориенталски груув (L’été indien). Нито в подборката на песни, лесни за диалогизиране – и с малки изключения – не от съвсем христоматийните. Не че и самият Джо не го е правил, но Сегaра не издържа единственото възможно сравнение в постната ù версия на Le Jardin de Luxembourg. Изключителна е и силата на Дасен в репризите, включително и френските му версии на вечни хитове като Sailing на Род Стюард, чиито френски послания са есенцията на целия Дасен (“un silence qui dit je t’aime…”). За съжаление и там, както и в останалите близки до оригинала преработки на Сегaра, трудно може да забравим виртуалната страна, въпреки заявената в пиар материалите ù искреност. Хубавото си остава, че с подобен продукт има шанс някой да се обърне и към оригинала, който често бе напук на star system, да не говорим за прекрасния урок по френски с отлични италиански автори (Котуньо, Палавичини).
В Дуенде единственият критерий е самото дуенде – без значение дали Касандра Уилсън пее с американски акцент наполитанска канцонета или Рита Маркотули поиталианчва и вкарва в джаза Пинк Флойд. Затова от 13-те парчета на Елен Сегaра при нас ще звучат само две – шеговитата а ла Карла Бруни версия на Champs Elysées (единствената без неговия глас и затова най-свободната) и Salut с вокала на Дасен от пробите, позволяващ промяна на темпото и доказателство, че и деконструкцията може да е позитивна.
Слушайте ги от 4 декември с Дуенде на Бинар.
