Спомням си нетърпеливото очакване да излезе последния филм на Стенли Кубрик „Широко затворени очи”. Всички искахме да разберем играта на думи на великия режисьор. Годината беше 1999-а, но тази фраза ми се струва все по-актуална днес.
Седя си сега на компютъра и попивам всяко късче информация през монитора, който отдавна е станал прозорецът ни към света, опитвайки се напористо да измести телевизионния екран от пиедестала му. Имаме късмета да плуваме в морето на неограничен достъп до информация – и то с немислима доскоро лекота.
Феноменът на социалните мрежи направи възможни много народни вълнения. „Арабската пролет” сигурно нямаше да се случи без Фейсбук и Туитър. Тук, в България, „Ранобудните студенти” и „протестърите”, които над 160 дни искат оставка на кабинета, вероятно нямаше да са същите без тях.
Влизам в своето късче от мрежата и долавям нещо странно. Разглеждам стените на приятелите и познатите си – виждам какво ги вълнува, какво споделят. Чета позициите им, усещам гнева им, разочарованието им.
Опитвам се да разбера обаче какво ме тревожи. И изведнъж ми просветва. В това безбрежно море от информация хората се групират и това е съвсем естествено. Само че групите с всеки изминал ден стават все по-капсулирани, а дуварите, които ги ограждат от другите – все по-дебели. Всеки влиза в своя интернет, а стените около него, доброволно поставени, пропускат само онова, което е приемливо. Това, което подкрепя нещата, в които вярва. Всички източници на информация, които съобщават нещо различно, са заклеймени. Заплахите и уведомленията за изтриване на приятели от социалната мрежа заради различия в мненията се превръщат в масова истерия. А изключването на другия става норма. Някак си, за да те има, трябва другия да го няма.
Не успявам да си обясня защо се чувстваме несигурно в това отворено пространство и се опитваме да се скрием в някой ъгъл. Но сякаш по-добре разбирам вече Кубрик. Явно всички шетаме из широко затворен интернет.
