Баба ти е прекрасен човек. Относително грамотна въпреки селския си произход, толерантна към другостта, отворена към модерните концепции, склонна към експерименти с клишетата. Само дето ти живееш с другата си баба – неграмотна въпреки полуградския си произход, нетолерантна дори към себе си, невъзприемаща дори средновековните концепции, правеща винаги онова, „което правят другите“.
С тази, втората баба, дето ти се иска да не е раждала майка ти, снощи се разминахте в коридора. Ти нищо не й каза, защото знаеше какво си мисли за прибирането ти в 4 и 30 сутринта, за миризмата на цигари (изпушени не от теб) и на алкохол (тук признаваш отговорността си), които излъчваха внимателно поставените на закачалката твои дрехи. В деня, предхождащ прибирането, се опита да й обясниш защо е нормално двама гейове да имат деца, защо въпреки че дъщерята на съседа е много добро момиче и готви мусака, ти я смяташ за селянка и се дразниш от звука на токчетата й и от гледката на приличните й дрехи (купени от „Илиянци“, за разлика от твоите, избирани сред сто и петдесет second hand-а). Не стана, скарахте се до ярост и на двете теми. Затова разминаването в коридора беше безмълвно. Още не си говорехте. Като си влизаше в стаята обаче я чу да казва: „Прибра се тоя малоумник. Свиня!“ Обеща си този път никога повече да не й проговориш.
И се събуди с миризмата на баница и с мисълта „Ох, днес пак е оня празник“. Денят, в който майка ти (невинно добро същество, което след малко ще прегърнеш с обич) се надява всички да са в добри отношения и младите да поискат извинение (демек „прошка“) от старите. А ти смяташ, че от теб трябва да бъде поискана прошка. Спомняш си как те възпитаваха винаги да гледаш учителката в очите и да не спориш с нея, дори след като се оказа, че е некомпетентна и безпричинно груба. Спомняш си всички онези случаи, в които е трябвало да „се отнасяш с уважение“ към носителите на възрастта, независимо от неизброимите им недостатъци и това, че не заслужават извинение за каквото и да било.
Прошка би поискал от другата си баба – затова, че нямаш време да й разкажеш всичко, което ти се случва; затова, че нямаш време тя да ти разкаже своето; затова, че понякога не й ходиш на гости, защото си дал всичките си пари за поредния пожелан от нежеланата ти баба електроуред и нямаш за автобусен билет. За всичко.
Хубаво е на света да има поне един човек, от когото ти се иска да я поискаш. Прошката. Автобусът е в 15.30, а заложната къща – точно срещу автогарата.
