Изследовател и творец по дух, своеобразен културен посланик на България по цялото земно кълбо, създател на световната неправителствена организация Международен съвет на самодейните средища, но преди всичко позитивен млад човек, зареден с много енергия и вяра. Така накратко можем да представим лъчезарната Надежда Савова, която неотдавна бе обявена от National Geographic за „Пътешественик на годината“ за 2012 г. Българката, която е пребродила 76 държави от всички континенти, печели престижното отличие в конкуренция с хиляди номинирани от цял свят. Наградата се дава само за пътуване с мисия. Моята цел беше да издирвам общностни центрове, подобни на българските читалища, и да създавам „хлебни къщи“ в различни точки по света. Това са видове читалища, в които около приготвянето на хляба маргинализирани групи, основно хора с увреждания или етнически малцинства, успяват да се сплотят, обяснява Надежда. За момента тя е създала дванадесет такива „хлебни къщи“ в различни държави, като първата се „ражда“ в старопланинския град Габрово, откъдето са корените на Надежда. Младата българка е живяла десет години в САЩ. Завършила е Културна антропология в университета „Принстън“. За мотивите си да се посвети на изследователските търсения в областта на антропологията, Надежда споделя:
Това, което ме провокира, беше в последната година на моята бакалавърска степен. Завърших международни отношения и испанистика и възнамерявах да правя докторат по политология. Когато обаче прочетох в една книга, че за берберите в Мароко органът на любовта не е сърцето, а черният дроб, аз се впечатлих много и осъзнах, че има толкова много културни особености, за които не си даваме сметка, а ги възприемаме за даденост. Исках реално да оценя всяка една култура заради нейните различия, а не да я обезценявам или да имам предразсъдъци, както често се получава в света. Затова има културни конфликти, защото ние не познаваме една или друга култура. Ако я познавахме, щяхме да бъдем много по-толерантни. Насочих се в тази посока, защото искам да има мир между хората и ако мога по някакъв начин да посея едно семенце това да се случи. В крайна сметка животът ми така се стече, че го посях чрез житно семе и чрез тези хлебни дейности, които правя.
Между два и три месеца продължава престоят на Надежда Савова във всяка от държавите, които посещава. Това е необходимото време, за да успееш да се потопиш в атмосферата и да опознаеш местната култура, смята младата пътешественичка.
Първият ми досег с мрежи, подобни на българските читалища, беше в Латинска Америка. Открих, че Куба е копирала нашия модел по времето на социализма – припомня си за началото на своите пътувания Надежда. – Те ги наричат „casa de la cultura“, т.е. дом на културата, тъй като моделът е минал през Русия, където името се променя. Но първоначалният модел са нашите читалища. Беше много интересно, тъй като в първия дом на културата, в който влязох, ме посрещна кубинка от африкански произход. Тя се усмихна и ми каза на испански: „Добър ден, приятно ми е, казвам се Йорданка“. Аз се засмях и я попитах на кого е кръстена. Тогава тя обясни: „На Йорданка Христова, известната българска дива, която е любимка на Кастро“. Аз й казах, че съм от България и тя поиска да ми покаже народни танци. Спря салсата, която ехтеше в читалището и започнахме да танцуваме българско право хоро. След това открих, че мрежа от такива домове на културата има из цяла Латинска Америка. Така стигнах до Бразилия, Перу, Аржентина, Чили. Бях възхитена как изкуството и в най-бедните квартали променя живота на хората. Видях как красивото може да им даде духовно богатство, макар да са наистина много бедни материално. Това беше целта ми, да изследвам тези малки къщички – в гета, по брегове на океани или във високи планини. Навсякъде можеш да ги откриеш и навсякъде кипи творчество, така, както в нашите читалища в малките села.
Надежда споделя, че се чувства у дома си почти навсякъде по света. Но за любимите си места и за онези, където винаги би се връщала, разказва:
Имам много любими места. Те са любими и заради хората, с които съм се срещала, и които са ми станали приятели. Но, освен България, Бразилия е страната, към която чувствам, че принадлежа. Повече, дори отколкото към САЩ, където съм живяла десет години. Местата, където винаги бих се връщала, са Витлеем и Йерусалим, защото са уникални и напоени с много духовност. Витлеем беше мястото, където се вдъхнових за „хлебните къщи“. Думата „витлеем“ всъщност означава хлебна къща. Надявам се да успея да създам повече такива „къщи“ по света, т.е. да има много повече места, където хората да се чувстват у дома си, около огнището. Бих предложила на българите по света, които не се чувстват у дома си в страната, в която живеят, да се сплотят с местните хора чрез месенето на хляба в един такъв културен център. Ако имат интерес и желание, с най-голяма радост бихме им помогнали като организация да създадат такива центрове в мястото, където живеят. Навсякъде по света около огнището и споделената храна хората се чувстват като у дома си.
Бразилия, която за последните четири години е създала над 4000 домове на културата, ще черпи от опита на българската читалищна мрежа – най-старата в света, създадена още през 1850 г. За целта Надежда Савова се срещна лично с президента Дилма Русеф, която има български корени. Нашата неправителствена организация ще бъде свързващият елемент, така че да се осъществи взаимен културен обмен между най-новата и най-старата читалищна мрежа в света, обяснява младата българка. Подобни на българските читалища Надежда открива още във Виетнам, Мароко и някои индийски щати. А за нещата, които остават скрити от погледа на обикновения турист, изследователката разказва:
Според мен често остава скрито това колко всъщност сме еднакви хората. Много по-лесно е да видиш различията в цвета на кожата, в езика, в начина на обличане на хората и дори в жестикулирането им, но когато те поканят в дома си и споделят с теб малкото храна, която имат, разбираш, че навсякъде можеш да откриеш гостоприемството. Дори, честно казано, в западните култури е по-трудно. Там хората, които са по-богати, са много по-скептични, имат значително повече предразсъдъци и по-трудно отварят домовете си. Пътувала съм в Латинска Америка, Африка, Азия. Навсякъде са ме канили в къщите си и винаги съм усещала такова гостоприемство, сякаш съм при баба си в Габрово. Смятам, че дълбоко в сърцето си, навсякъде по света, хората сме добри и искрено обичаме другия. Но трябва първо ти да се обърнеш към тях с любов.
