Филмът на Васил Жечев за унищожения от невиждано наводнение град Мизия започна като радио репортаж в началото на август. С камера, разбира се. И се получи нещо повече от радио репортаж.
Бинар застана зад проекта и след серия ъндърграунд прожекции в София и страната – в Социален център „Аделанте“, Чешкия център, Бар „Ателието“, Галерия „Антракт“, The Fridge, Дом „Кафе“ (Плевен) и Солидарен център (Варна) – дойде времето на официалната премиера.
„Потоп в Мизия“ разказва за природно бедствие. Но също така поставя и сериозния въпрос доколко такова едно бедствие може да е само природно. Изследва как един катаклизъм се превръща в катализатор на проблемите, дремещи в малките „забравени“ градчета в Северозапада, пък и в цялата страна.
Филмът показва проблемите в отношението на властта към хората и на „метрополията“ към „провинцията“. Проблеми, които в създавалата се среда на порочна йерархия на човешкото достойнство, произвеждат реакции във всички посоки и често връщат обратно назад топката на общественото пренебрежение. Проблеми и на държавния апарат, който насочва фокуса на вниманието си основно към „центъра“, отказвайки да възстанови правото си да е функция на общия ни граждански интерес.
Кой всъщност стопанисва язовирите в страната, кой отговаря за тях?
Това е един от най-често задаваните въпроси последните месеци след няколкото сериозни наводнения у нас и то не само от хората, живеещи в Мизия. Лесно може да разберете – отворете сайта на Министерството на екологията и водите, потърсете отдел „Води“ и проверете. Общо язовирите в България са над 6000, 52 от тях са с национално значение и особен статут, основно за гражданска питейна употреба.
20 от тях се охраняват на различен режим от държавата. Останалите са към дирекция „Напоителни системи“ в Министерство на земеделието и храните. Отделно във всяка община има язовири, строени по времето на социализма от местни АПК-та и ТКЗС-та за напояване и питейни нужди на животни. След промените с реституцията на земеделската земя те не остават безстопанствени, както много често се опитват да ни убедят, а попадат в частни имоти и отговорност за тях носят както собственикът на земята, така и общината, в която се намират. Много често към тях не се прилагат адекватни грижи, те се задръстват, наслоява се тиня и стават опасни…
Филмът е моментна снимка на ситуацията в Мизия няколко дни след бедствието на 2 август. Сниман е буквално за няколко часа и не претендира за изчерпателност. Но въпросите, които поставя, са важни и предполагат по-нататъшен диалог, както и продължение по темата…
На прожекциите му ще има и каса за дарения за жителите на град Мизия, с която екипът на филма ще започне и една по-мащабна дарителска кампания.
