Има градове, за които, още преди да си ги видял наживо, знаеш, че отново ще се завърнеш там. Това са места, чийто туптяши имена и образи в неулегнала възраст са успели да се заселят небезнаказано в съзнанието ти. По-късно, след като добра карма е спомогнала за осъществяване на мечтите, тези материализирани видения, вместо да потънат в сбъднатото минало, периодично те изкушават пак да ги навестяваш. Също като стар познайник от детинство, с когото отдавна не те свързва нищо повече от гол сантимент.
Много вероятно е, подобен проблем да преследва и значителна част от многолюдните туристи на средна възраст, които днес можеш да видиш по улиците на непалската столица, Катманду. За постмодерното поколение този град сега едва ли създава усещане по-различно от задължителните, екзотични центрове за туризъм в Азия, като Банкок, Варанаси, Гоа. Ала за родените през 50-те и началото на 60-те години на 20 век, тъй нареченото “поколение на цветята”, Катманду беше и за мнозина си остава център на вселената. За младежите на запад от Берлинската стена, които изповядваха идеите на хипарската контракултура, Катманду е символ на незачитането на общоприетите норми и ценности, място за получаване на посвещение в бунтарското верую, а самото пътуване дотам – обряд на съзряващо прозрение и вричане в новите истини. Нищо, че целият този ритуал на протеста се е мъчил да добие форма сред плътната пушилка от висококачествен хашиш, легално достъпен тогава в непалската столица. Пътуването по суша от Западна Европа до Непал в онези години е равносилно на Великите географски открития от времето на Ренесанса.
Днес, разбира се, няма никакво откривателство в отиването до някога утопичното кралство
в подножието на Хималаите. Няма и хипита вече в Катманду. Или поне наглед – така както ги знаем от филма “Коса”. Това веднага ти прави впечатление още с кацането на международното летище “Трибхуван”, което преди трийсет години не се различаваше от горнооряховската аерогара – самолетите спираха пред самата чакалня и пътниците се качваха направо, като във влак. Друго, което не може да не те изненада е, че отвсякъде се носи рядкочуваната тук преди славянска реч – руски, чешки, сръбски, полски. Ако в близкото минало за връстниците ти на изток от Берлинската стена, Катманду беше недостъпен блян, а представата за хипи-движението – смътен катализатор за несъгласието ви с комунистическото управление у дома, вдигането на Желязната завеса изглежда сложи всичко на мястото си. Няма как да не се зачудиш дали поне част от множеството застаряващи източноевропейци, с които се сблъскваш из сокаците на Тамел, някогашното хипарско гнездо в непалската столица, едва сега не осъществяват мечтата си да посетят града, за който на младини бяха слушали да се пеят рок-песни по радио Свободна Европа и Гласът на Америка.
Наистина Катманду не е същият, но има ли значение. Важното е, че просто отново си там. Защото този град въздейства като родно място. Настоящето и бъдещето на мястото, където си роден изобщо не могат да те развълнуват особено. Миналото държи сърцето ти. И твоето присъствие.
Какво от това, че градът е дотолкова затлачен от МПС, че по-чувствителните люде излизат на улицата с медицински маски през уста? Какво от това, че на мястото на старинни къщи в романтичния Тамел се вдигат бетонни грозотилища, та да се задоволи глада за допълнителни легла за възраждащата се туристическа индустрия? Какво от това, че прословутият ресторант “Хелена” и любимата ти страноприемница “Мона Лиза” вече не съществуват? Какво от това, че онзи сакат просяк, който всяка сутрин стратегически се разполагаше срещу пекарната “Пъмпърникъл”, сигурно отдавна е покойник?
Навън, пред летището обаче навалицата и хаосът са същите. Отвред те накачулват хора и те засипват с предложения за такси, хотел, трекинг, рафтинг, дискотека… въобще каквото се сетиш. И всичко, естествено, на “най-изгодни” цени. Опитът напомня тези посредници да не се удостояват с внимание, тъй че бързо се спазаряваш с някой само да те закара в Тамел.
И до днес това си остава най-оживеният и живописен квартал на Катманду
– пъстър лабиринт от тесни улички с всевъзможни дюкянчета, хотели, ресторанти, туристически агенции. Както винаги, потокът от туристи е постоянен, но движението не е задъхано, няма припряност, безгрижието на изтока е заразително. След наскоро сключеното примирие между маоистите и правителството, чужденците отново са напълнили града и цените са излетели през тавана. Лениво правиш един тегел по познат маршрут, криволичещ между спомените. Външно нищо не е като преди, но настроението е някак същото.
Есен е, мусонът е преминал и настъпилият безвалежен период бележи разгара на трекинг-сезона в Хималаите. По загорелите лица, леко очукания вид и особения блясък в очите успяваш да разпознаеш онези, които току-що са слезли от планината. В многобройните, стопанисвани от шерпи магазини за планинска екипировка не можеш да се разминеш от клиенти, запътили се нагоре. Катманду е неотделима част от Хималаите не само защото е предверието към тях. Връзката е сходна с тази между Рим и папата. Затова чуждестранният турист в града неизбежно прави асоцияция с познатото клише и кой както може – от по-близо или по-далеч, по въздух или суша – намира начин да се изправи очи в очи с най-високата планина на света.
Преди това обаче не пропускаш да обиколиш поне някои от непреходните забележителности на непалската столица. А те си заслужават. Дори, ако вече си виждал подобни градежи в Индия и Тибет. Защото в Непал религиите се преплитат в специфична амалгама, макар официално страната да изповядва индуизма. В резултат култовата архитектура съчетава традиционния индуистки канон с елементи от будизма, което придава любопитна свежест на безбройните храмове.
Започваш от будистката ступа Буданат, около която се е формирал тибетския квартал на Катманду. Низ от богомолци обикаля трикратно светинята по часовниковата стрелка – религиозен жест, равностоен на прекръстване в християнска църква. Благоуханен дим от запалена хималайска хвойна се вие между шарените нанизи от трептящи молитвени флагчета. От храмовата зала на близкия монастир изтръбява в бас профундо ритуален рог, последван от звън на чинели и писък на зурли. Монашеска процесия се изкачва в чертозите на ступата. Тътнещите тонове на тибетското медитативно пеене те карат отново да настръхнеш…
Недалеч се издигат несравнимите индуистки храмове на Патан,
най-старият град в Долината на Катманду. И тъй като имаш късмет да попаднеш тук на големия непалски празник Дасаин, богатството на цветове, костюми и човешки физиономии няма край. Както и в Буданат, светилищата са мултирелигиозни, а празнуващите богомолци са не само индуисти. Колкото е приповдигнат и ведър, Дасаин е толкова и кървав. Този празник чества победата на богинята Дурга над силите на злото в лицето на демоничния бивол Махисасура. Макар и пазителка на доброто, Дурга е кръвожадна богиня, поради което Дасаин се отбелязва с обилно кръвопролитие. В неочаквано масово за вегетарианска култура жертвопринасяне на животни биват изклани стотици кози и безброй кокошки. Може би по принуда на традицията, дори вегетарианаците – а повечето непалци са такива – на този ден хапват месо.
Обратно към града минаваш през най-почитаният индуисткси храм в Непал – Пашупанипат, построен в чест на бог Шива през 17 век край бреговете на свещената река Багмати, непалският еквивалент на Ганг. Както във Варанаси, и тук речният бряг е осеян с погребални площадки, на които почти по всяко време горят клади. Кремацията в индуизма е сдържан ритуал, без публика. В Пашупанипат обаче туристите са винаги на първа линия с готови фотоапарати и видеокамери. Хубаво е да запечаташ впечатленията си, но понякога е по-добре да ги съхраниш само в сетивата си…
Есенните дни са къси и работното време на слънцето привършва. За да стигнеш до Сваямбунат, древният знак на Катманду, взимаш велорикша. Уж за по-бързо. И веднага съжаляваш за избора си, като виждаш с каква мъка хилавото момче натиска педалите по баира. Накрая не издържаш и слизаш, продължавайки пеша. Какво да се прави, не всеки става за колонизатор.
Исторически Сваямбунат е будистки храмов комплекс, импозантно разпроложен на върха на горист хълм извън града. Ала както при повечето религиозни средища в Катманду и тук нещата се сливат.
Редом до будистката “гомпа” (монастир) се издига индуистки “махавихар”.
Будистки монаси във виненочервени раса вглъбено обикалят извисената ступа в скосената ръждива светлина. С екстравагантни прически и макияж индуистки “садху” (свят човек), облечени в ярки оранжеви одежди, охотно позират на чуждестранните туристи с надежда да изкарат някоя рупия. Цели фамилии маймуни от вида “макак” дяволито обикалят наоколо в очакване да се почерпят с ориз или сладки, щом се остави храна в приношение пред изображението на някое божество. Сполучливо, Сваямбуван носи прякора “Маймунски храм”.
По стръмното каменно стълбище, съставено от кой знае колко стъпала, слизаш назад към долината. В клоните на притъмнелите дървета се боричкат маймуни. Пред входа към хълма блещукат стотици месингови лампички, горящи с претопено масло, които непалците палят в огромни количества по случай Дасаин. Сред множеството от празнично облечени хора налучкваш обратния път към Тамел. Благославящ “садху” върви сред тълпата и срещу монета мацва за здраве с червено багрило челото на желаещите. Предупредителните тромби на велорикшите ехтят наред с автомобилните клаксони. В настъпващата вечер градът се прибира по домовете си.
За разлика от жителите на Катманду, чуждестранните гости ще останат до късно навън в търсене на забавления. Ресторантите и баровете се изпълват с глъч. Рок-групи свирят на живо евъргрийн хитове. Докато се двоумиш къде да влезеш за вечеря, млад непалец приближава и дискретно ти нашепва несменяемата от десетилетия тамелска мантра: “Smoke, hash, marihuana, best quality!”. Отказваш със знаеща усмивка и изведнъж ти просветва, че колкото антиносталгично осъвременен и различен да изглежда града, Катманду винаги ще намери начин да се покаже такъв, какъвто го желаеш. Единственото изискване е да отидеш там. Отново.
