Cпоред един от нашите приятели и кръстници, Дукенде, „дуендето не се търси – то те намира”. Играта на думи с прякора му води и към „Дюк” Елингтън, който от своя страна, още преди половин век дава своята версия на афробосата с едноименните си композиция и албум. И ако началото на парчето е толкова тихо, чак почти незабележимо, то е за да ни напомни, че много от истините се изричат първоначално тихо, преди да се превърнат в скандирания. Няма значение дали на улица или в концертна зала, въпросът е в правилния ритъм. Защото ако имаше нещо нелепо-смешно в ескортирането на милия Мичел Камило до рояла му в „София лайв“, дваж по-нелепо с отсенки на жалко бяха опитите на част от публиката му да изкаже съпричастност, като зареже обичайните си камераменски занимания с по-интелигенти ай-съоръжения и да се впусне в бинарно ръкоплещене за ужас на останалата част от присъстващите на иначе великолепния спектакъл. Почти по същото време, на почти три хиляди километра на запад, друг карибски пианист сам зададе ритъма на една сходна (с изключение, че си бе платила около 20-евровия вход) публика и резултатът е вече в редовния плейлист на стрийма, и в подкаста на специализираното Джаз+ предаване отново тук, в платформата Бинар.
Защото мястото на истината в подбора е това, което спира иначе големи и безспорни имена в шоубизнеса в право на участие в денонощния ни показ на красотата в най-оригиналните ù форми. За последните седмици, случайно или не, те са в “Libertad” (еврейката от турски произход Ясмин Леви, вкл. в дует с Конча Буйка), както и в „Get Up, Stand Up” с ремикса на Тивъри Корпорейшън и ако има съвпадение в подхода на скандинавката Сесили Норби от края на 1996 с „My Corner of the Sky” и последните ù излияния от лято 2013, те са основно в сайдмените ù – още един от нашите „кръстници” и гости, Нюен Ли, достойно заема мястото на без време напусналия ни Майкъл Брейкър, но това само помага композициите на Фогърти, Дилан и Коен да звучат с не по-малко актуално усещане за фийлинг. Каквото изобилства при конгоанката Газанджи (името ù значи „тази, която буди съвестта, а тя признава „песента за мен е чудо, никога не знам дали ще мога да напиша друга”), анголката Алине Фразао („Movimento”) и не на последно място при 25-годишната португалска изгряваща джаз дива Луиза Собрал – автор на композициите си, при която фийлингът на Лейди Дей е същинско иберийско дуенде (особено в баладата ù с Антонио Замбужо „Инес” („да си артист не е предимство”).
Недостижимо, въпреки перфектната техника на Натали Кол в т.нар. „испански” албум – поредно експертно повтаряне на клишета за ширпотреба, отдалечаващи дуендето от нетрайните моменти на сценичната истина, заради които Елингтън е бил наричан Дюк, а Нат Кол – Кинг, като испанският термин на последния – както в мъжки, така и в женски род, а най-често съвместно от самото начало присъства в редовните ни плейлисти с Тито Пуенте (El Rey del Mambo) и Селия Крус (La Reyna de la Salsa), като за празничната ни годишнина просто сме разширили териториите им с неочаквани артистични обрати на призиви като “Obreros, la lucha va empezar/Estudiantes, la revolución va comenzar”. Какво пък, няма само песента за малките/шарените бикини да се превръща (отново преди половин век) в антиимпериалистически символ (1).
(1) “El cohete Americano” (в оригинал – “Skinnie-Minnie”), част от плейлиста на Дуенде и на подкастите със „Слънчев джаз+”
