Продължаващото пета годна към днешна дата „Дело срещу 13-те имами“ чака своето поредно заседание в Апелативния съд на Пловдив, като вече пети месеца дата няма.
Много шум за нищо – така може да обобщим решението от една обвинителна присъда за рецидив на Пазардишкия окръжен съд от март тази година. Обвинителният акт съдържа около 70 страници. След прочитането им оставаме с впечатлението, че има нещо неиздържано, неясно и непълно. Първо – заради характера на обвинението – нарушаване на демократичните устои, което е прекалено обща формулировка, и второ – поради твърде конкретните доказателства, които насочиха обществения интерес в съвсем друга посока: „Има ли радикален ислям в България?“
Темата за радикалния ислям у нас не е никак нова – върти се в публичното пространство от поне 10-12 години, макар често на втори план, като неудобната истина, която мнозина знаят, но която предпочитат да отричат, защото налага поемане на отговорност от страна на все повече институции, с течение на времето.
На първо място МВР и службите за сигурност, за които обществото преди година научи, че подслушват бизнесмени, но пък по никакъв начин не се знае дали наблюдават преминаващите прeз страната чужди граждани на път към близкоизточните точки на военен конфликт (1) и дали въпросните чужденци осъществяват връзка с български граждани.
Местните власти пък дължат отговор на въпроса защо се строи религиозно учреждение (джамия) в частен имот, при положение че принципалът на съответното вероизповедание се разграничава от общността, а ново такова не е регистрирано.
Изисква се и поемане на отговорност и инициатива от страна на държавата, която подобно на Франция, Германия, Великобритания трябва да класифицира като незаконно разпространяването на идеите на ИДИЛ.
Вместо това сме свидетели на периодични медийни дискусии. Те определено имат значение, но не и възможности за решаване на проблема. А ходът им отчита, че проблемът се задълбочава. Че чрез интернет всякакви идеи могат да се разпространяват, стига да имат съмишленици и че в крайна сметка има две страни и то – различни.
Общественото мнение е разделено на два лагера: едните твърдят, че религиозният радикализъм е факт и представлява заплаха за националната сигурност, а другите – че няма такова нещо и че „антиислямистките“ настроения могат да затвърдят определена идентичност. Разбира се, и двете крайни гледни точки могат да бъдат атакувани по линията на лични или политически интереси.
Противоречива позиция по въпроса има Главното мюфтийство. Към днешна дата, то запазва неутралитет. (1) От една страна, твърди, че носенето на никаб и дълга брада е търсене на идентичност, от друга – се разграничава от общността на „новите мюсюлмани“, а от трета – призовава българските власти да си свършат работата, ако считат, че се случва нещо нередно.
Разделението в обществото се поддържа и от разликата в позициите на правозащитните организации и държавата по въпроса за радикалния ислям. Първите се нахвърлят с ожесточение срещу всеки опит на властите за регулиране на дейността на нерегистрирани ислямски фондации. Правозащитниците изхождат в своята аргументация от гледището за гарантиране на религиозни свободи, а държавата – от грижа за сигурността. Държавата няма „веществени доказателства“ за опасенията си, но от друга страна, липсата на доказателства за заплаха не е доказателство за липсата на заплаха. На всеки е ясно, че ако са налице доказателства – ситуацията ще е вън от контрол.
По въпроса за ислямския фундаментализъм у нас коментарът не трябва да е религиозен, нито в посока гарантиране на права и свободи на вероизповедание, за да не тласка към разделение в обществото.
Водещ трябва да е аргументът доколко е налице заплахата от религиозно мотивиран тероризъм (1).
Защото по традиция в България мирно съжителстват мюсюлмани, християни, арменци, евреи. И основният въпрос е как да бъде съхранена във времето тази традиция. А за да бъде съхранена тя, всяка религия трябва да работи в полза на обществото като цяло, а не по посока на отвоюване на по-голямо лично пространство.
А по делото с имамите, главно поради създаденото разделение на общественото мнение, държавата почти няма полезен ход. Ако последната инстанция излезе с обвинителен акт, ще направи обвиняемите един вид герои, мюсюлмански мъченици в очите на общността със същото вероизповедание.
Ако пък делото приключи с оправдателно решение, то държавата би признала несъстоятелността на целия процес, т.е. би се огънала пред определен натиск. В този смисъл, от сегашна гледна точка и двете възможни решения на делото изглеждат еднакво неизгодни.
–-
(1)“Вяра и Общество“, Канал 1, БНТ, 25. 10.2014
