Слушам последната реколта Ани Ленъкс и си задавам въпроса – защо поредната рок, поп, блуз и т.н. “легенда“ се обръща към джаза, както преди нея се бяха опитали и Ерик Клептън, и Род Стюарт и още ред значими имена.
Отговорите са сравнително лесни на повърхността – израснали били с тези „стандарти“, сега им е дошло времето, чак заглавията им са експлицитни, в случая с Ленъкс – „Носталгия“. На второ ниво вече идва безспорната роля на джаза като родител на последващите жанрове, застигнат от нелеката съдба да ги надживее. Което всъщност е и третият, най-нелицеприятен и като дълбочина възможен отговор, а именно – е ли рокът и попът покойник?
Как влизат в джаза суперзвездите и супергероите на комерсиалните жанрове, създадени като развитие и донякъде отрицание на мейнстрийма, дори когато се е казвал бибоп? Ами опитват се през парадния вход, осигурен им чрез контрактите с мейджърите. А всъщност като начинаещи джаз-студенти, подготвящи се за собствени композиции и пробващи се върху стандарти. Задачата наистина е от най-трудните, но тези, които успяват да представят стандарта нестандартно са приети в клуба на можещите.
За съжаление, нито цитираните по-горе, нито Ани Ленъкс отиват по-далеч от поредната прилежно изпята версия, далеч от всяка тръпка на откривателството, съпътстваща истинския джаз+ и наричана не случайно feeling/duende.
Времето ще покаже дали някой от тях ще отиде по-далеч като аранжимент и смелост в интерпретациите. Ако искат, могат и да чуят как колегите им джазмени работят с поп-хитовете, без значение дали Майлз Дейвис с Time After Time на Синди Лоупър или Нюен Ли с The Dark Side Of The Moon на Пинк Флойд.
Засега толкова по въпроса защо колкото и да искат поп и рок звездите да влязат в джаза, няма да ги откриете в стрийм Дуенде.
