За пръв път видях и чух чалапарта към края на деветдесетте в Ла Рошел, Франция. Извън програмата на фестивала Франкофоли един мой приятел от баски произход представяше поредните си търсения назад в корените и напред в облаците.
В катедралата кипеше усърден дърводелски труд, на някакви магарета се натъкмяваха пресно рендосани дъски, които пред очите и ушите ми се настроиха и превърнаха в гигантски ксилофон. Двама яки баски застанаха един срещу друг и отмерваха ритъма на иначе баладичния мой стар познайник, Пейо Сербиел. След концерта го попитах на всеки концерт ли се строи по един ксилофон и доста се учудих на отговора му „защо, странно ли ти се вижда“.
Напомни ми как преди няколко години, когато ме бе завел посред нощ в една наварска сидрерия ми е показал подобен инструмент на входай, но явно съм бил толкова впечатлен от „clandestine”=влизането си в Испания (нямаше нито помен от Шенген), че силно съм се нуждаел от една сидра за подкрепа на духа. А какво е търсила чалапартата в сидрериите разбрах доста по-късно, когато на джаз-фестивала във Витория-Гастеиц гледах Кепа Хункера с банджото на Бела Флек и после с групата Орека ТХ.
Същата година Орека ТХ се отдават на проекта си Номадак ТХ и строят импровизирани чалапарти дори и отвъд полярния кръг (част от видеото):
Десет години по-късно те отново „осъвременяват“ традиционния баски ударен инструмент, надминал отдавна функцията си да кани на празненство всички в околността на сидрерията, превърнала за пореден път реколтата от ябълки в леко алкохолно питие с доста сходни до бирата характеристики.
Плейлистът в спотифай се допълва и от още един майстор в стил ню джаз-електро – Томас Сан Мигел.
