Д-р Лари Коен е световноизвестен детски игрови терапевт и автор на книги за родители. Два пъти той е изнасял семинари в България: „Родителството като игра 2 – как да разчитаме езика на детската емоционалност“. В България е издадена книгата му „Децата, родителите, играта“.
Д-р Коен, с какви впечатления останахте от българските родители по време на уъркшопите си у нас?
Родителите, с които се срещнах в София, бяха нетърпеливи да се запознаят с нови идеи и да ги опитат на практика, за да видят дали работят успешно за тях. За мен беше очевидно, че всички те са дълбоко загрижени за своите деца. Много родители, изглежда, се бореха с въпроса какво да запазят от начина, по който самите те са били възпитани и каква част да променят.
Някои се притесняваха, че моят подход към родителството като игра е прекалено „мек“, че не налага достатъчна дисциплина. Надявам се и успях да ги убедя, че е точно обратното: родителството като игра е разработено да учи децата на самодисциплина и здравословна самоувереност. Разбира се, не знам дали родителите, с които се срещнах, са „типичните“ български родители.
Бихте ли ни дали най-общи примери за възпитателни игри с деца на различна възраст – на 2, на 3, на 4, на 5 и на 6?
На възраст 1 или 2 годинки, повечето игри са фокусирани върху установяването на връзка: Там ли си? Ще се върнеш ли, ако излезеш от стаята? Точно за това децата на тази възраст обичат да играят на играта „ку-ку“. Това е изключително полезен игрови начин за малките деца да научат, че са в безопасност и ние винаги ще се връщаме при тях. Друга страхотна игра е да копираме детските гримаси. Това учи децата да изразяват свободно емоциите си.
На 3-годишна възраст децата обичат да си играят с думички – каламбури, рими, глупави думички и шеги. Това помага да се развият техните говорни умения. На 4 на много деца са им интересни правилата, въпреки че обикновено не обичат да ги спазват! Препоръчвам да се играят игри с измислени правила, които позволяват на децата да се отпуснат и да приемат по-лесно сериозните правила. Например такава игра е: „Ако някой пипне тази възглавница, ще се наложи да го погъделичкам!“ Естествено, че децата ще пипнат възглавницата и ще последва гъделичкане.
Някои родители се страхуват, че такъв тип игри ще научи децата им, че няма проблем да нарушават правилата, но всъщност е точно обратното – децата се научават да приемат правилата и да слушат.
На 5 и 6 децата обичат да играят на училище, защото се подготвят да бъдат ученици. Можете да се преструвате, че сте ученик, защото те най-вероятно ще искат да бъдат учителите. Никоя от тези игри не е измислена да учи децата на буквите или цифрите. Те нямат нужда от специални игри, за да научат тези факти или специални играчки, които да ги превърнат в бебета-гении. Когато децата играят с вода или пясък, те научават естествено какво е обем например или когато играят с кубчета и камиончета се научават на цифрите.
Има ли „лоши” деца или само „лоши” родители?
Този въпрос ме разсмя! Не мисля, че има лоши деца или лоши родители. Смятам, че всички ние даваме най-доброто от себе си. Със сигурност децата не са лоши, когато не слушат. Според мен те по-скоро са претоварени с различни чувства, като например раздразнение или притеснение, или се борят да бъдат чути и разбрани. В същото време родителите не са лоши, когато допускат грешки.
Повечето родители се опитват да направят нещо много трудно: да имат силна и близка връзка с децата си, като същевременно поставят ясни граници на приемливо поведение и очакват те да бъдат спазвани. Разбира се, понякога ще се подхлъзваме и падаме, както и нашите деца. Имайте предвид, че ние не очакваме децата да се научат да четат за една седмица – обикновено това отнема няколко години. Да се научат да бъдат хора, които свободно споделят с другите или уверени личности, които спокойно посрещат предизвикателствата – това е много по-важно от четенето.
Трябва ли да има различен подход към момчетата и момичетата в игровата терапия? Например в детските градини в България съзнателно или несъзнателно подходът е различен – не е прието момичетата да играят футбол, а момчетата – с кукли.
Не знам дали момчетата и момичетата имат естествено различен стил на игра, или възрастните и обществото са им наложили определени стереотипи. Вярвам, че има някои малки биологични различия между момичетата и момчетата и тези различия са увеличени многократно от обществото. Не е толкова важно кои деца играят с кукли, камиончета или топки. Това, което наистина има значение, е всички деца да се чувстват обичани и подкрепяни.
Наричам това да имаш едновременно корени и криле: корени, за да се чувстваш свързан с дадена общност и сигурен, и криле, за да си свободен да изследваш света на воля и да бъдеш независим. Мисля, че като общество ние сме по-добри в това да даваме корени на момичетата и криле на момчетата, но всички деца имат нужда и от двете.
Така че, ако момчетата не играят с кукли, те може би могат да имат домашен любимец или собствена зеленчукова градинка. И ако момичетата не играят футбол, може би те могат да заведат своите кукли на разходка в гората, за да имат и приключения сред природата.
Една от темите, които засягате, е за детската тревожност и страхове. Какво е най-важно да знаят родителите в тази връзка, как могат да помогнат на децата си? В какви случаи вече родителите имат нужда от намеса на специалист?
Когато децата изпитват страх и тревожност, ние не можем просто да ги убедим, че всичко е наред. Вместо това можем да ги изслушаме, да покажем, че ги разбираме и да им дадем нежна насока как да се справят с проблемите си. Трябва внимателно да ги преведем по правилния път, защото страховете обикновено карат децата да искат да избегнат стресовите ситуации. Не искаме да им кажем: „Добре, няма нужда никога повече да плуваш, няма да те карам“.
Но също така не е правилен и подходът: „Лошо, моето момче, ще трябва да се понамокриш!“ и да ги бутнем във водата, защото това само ще ги паникьоса. Вместо това опитайте се да кажете: „Нека започнем крачка по крачка и заедно да влезем във водата. Можем да действаме бавно и ще те държа за ръка, ако искаш“. Ако детето има силни страхове, които му пречат на ежедневния живот, и техниките на родителството като игра не помагат, тогава се налага намесата на специалист.
Кое провокира детската агресия – тя сякаш става все по-масово явление. От каква помощ или терапия се нуждае детето ни, ако е агресивно у дома и в детската градина, на улицата?
Прекалената агресия е породена от много различни източници. Преди да ги изброя, нека уточня, че говоря само за прекомерната агресия, защото всички деца имат агресивни импулси и повечето деца имат спорадични прояви на агресия. При нормално ниво на агресия децата просто имат нужда да бъдат нежно ръководени и да им се дадат алтернативни идеи за разрешаване на техните конфликти и изразяване на техните чувства.
Най-силният източник на прекомерна агресия е излагането на насилие. Това насилие може да се изразява в удари, тормоз в училище и други. Но от друга страна, не всички агресивни деца са постоянно изложени на агресия. Някои развиват екстремни нива на агресия, защото не могат да изразят своите чувства и нужди и това поражда силна фрустрация.
Други все още не са развили умения за разрешаване на конфликтите по мирен начин или умения за правилно изразяване на емоциите. Силно агресивните деца имат нужда от много допълнителна любов и грижа, дори и да имате чувството, че не ги заслужават. Те имат нужда от помощ, за да изразят своя гняв, страх или други негативни чувства. Те трябва да бъдат отклонени от своето агресивно поведение нежно, преди то да се засили, защото превенцията винаги е по-добра от наказанията, след като детето е било непослушно.
Имате ли някакви „рецепти” за възпитание на тийнейджъри?
Бих искал да имах! Не разполагам с конкретна рецепта, но има няколко основни принципа. Тийнейджърите имат нужда от нас и ни обичат, дори и да не го показват. Прекарвайте известно време всяка седмица заедно със своя тийнейджър, докато прави нещо любимо, дори и вие да не го одобрявате особено. Например, докато играе компютърни игри или гледа някое глупаво предаване. Не се присмивайте на това, което обичат да правят, просто седнете до тях и задавайте въпроси относно любимото им занимание.
Не забравяйте, че близостта, която сте развили, когато са били малки, е основа на поведението им като възрастни, дори и по време на тийнейджърските им години да изглежда, че те са го забравили. И накрая, ако попитате тийнейджърите как възрастните могат да им помогнат, те най-вероятно биха отговорили с: „Оставете ни на мира!“ Ако вместо това ги попитате как възрастен им е помогнал някога, най-вероятно ще получите отговора: „Като ме изслуша“.
Понякога е много трудно да изслушаш тийнейджърите, защото те могат да кажат много неща, с които не сме съгласни, но все пак продължавайте да слушате. Помнете, че да изслушвате с уважение, не означава, че се съгласявате с тях. Опитайте се да превърнете вашата къща в място, където децата ви и техните приятели обичат да се мотаят, така че да имате възможност да ги държите под око. Това означава, че трябва да бъдете забавни, не прекалено властни и винаги да имате под ръка вкусни неща за хапване!
