„Бъдещето на демокрацията в Европа“ беше темата на кръглата маса във Френския културен институт с участието на Цветан Тодоров – световноизвестен философ, литературовед, антрополог и автор на редица книги, напуснал страната преди около 50 години.
Събитието започна с прожекция на документален филм „Спасяването на човечеството в работно време“, режисиран от Леа Тодорова (дъщерята на Цветан Тодоров) и посветен на мисията на ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа) в Косово. Лентата включва кадри от работата на четирима хуманитарни работници и техния живот извън офиса, на територията на Косово. Изградена е на принципа на репортаж: липсва диктор, а позицията на създателите е имплицитна. Всичко казано и показано е чрез разговорите на хуманитарните работници помежду им, с роднините им в Европа и с местните – сърби и албанци. Ситуацията е крайно иронична и донякъде – конфузна.
Героите са част от мисия, включваща десетки млади европейци на видима възраст между 25 и 30 години, които водени от вкуса към приключения заминават за Косово, защото там се случва нещо интересно. Някои току-що са завършили висшето си образование и са теоретично подготвени как се пишат проекти, как се водят дебати и как се попълват официални документи. Нещо, което се оказва крайно екзотично спрямо следвоенната действителност и потребностите на населението в Косово. Донякъде високомерна, макар несъзнателно, но и напълно отговаряща на историческата истина, е и самата цел на мисията – младите европейски хуманитарни работници учат косоварите на демокрация. На базата на видяното може да си зададем и въпроса дали бюджетът на мисията на ОССЕ не надвишава държавния бюджет на Косово. А това добавя неминуема противоречивост.
Всъщност, филмът е завръзка към една от основните теми на дебата – демокрацията и нейният крив образ в многолика Европа.
„Демокрацията днес не е формално заплашена от външни сили, дори тероризмът и течения като „Ислямска държава“ не се възприемат като заплаха за демокрацията“, каза в изявлението си Цветан Тодоров. „Заплахата идва отвътре и се нарича месианизъм,“ категоричен е той. И пояснява: месианизмът е мистично учение от 16 век, възникнало на базата на католицизма и включва най-общо убеждението, че даден народ е предопределен за особена роля в историята на човечеството. Земният рай ще се построи скоро, затова всички средства са добре дошли. Подобен месианизъм се съдържа в идеите на комунизма за световна революция и установяване на диктатура на пролетариата. След падането на Берлинската стена месианските идеи са прегърнати от САЩ. Външнополитическата доктрина на САЩ напоследък е изградена върху парадоксалната идея за установяване на демокрация чрез окупация. Демокрацията не може да се установи по насилствен път, защото средството се оказва по-силно от целите. Ирак и Либия, които получиха нашият подарък – бомбардировките, днес не са демократични. Там, за съжаление, цари разруха и хаос.
В контекста на казаното от Тодоров може да се добави и още един план към филма – поведението на ОССЕ в Косово е меката форма на този месианизъм, който в политико-исторически план носи началото си от европейския колониализъм. Вероятно в основата му стои една култивирана, филтрирана форма на ксенофобия, която се долавяше и в някои кратки реплики на хуманитарните работници. По думите на Леа Тодорова, по-острите ксенофобски или вулгарни изказвания на служителите на ОССЕ са били изрязани при монтажа. В този смисъл, в морален аспект мисията е компрометирана от лицемерие.
Критичната и безпристрастна позиция на европейските интелектуалци и политици като френския посланик – г-н Ксавие дьо Кабан, към европейския месианизъм вдъхва надежда, че явлението е обратимо.
Какво обаче стои в основата на ксенофобските изяви у нас, обект на които са бежанците от Сирия и Северна Африка през последните 7-8 месеца.
Според проф. Стоян Атанасов от СУ в основата им стои популизъм. Българинът е гостоприемен в личен план, но не и в национален, счита още той.
Бихме добавили, че популизъм от доста време присъства в политическата реторика у нас и оттам – в медийната. По сериозен обществен проблем много често се взема мнението на най-ниско образованата част от обществото, която далеч не е най-многобройна, или пък на деца и така се създава етикет. Да не забравяме все пак, че макар и рядко да намира място в медиите темата за българските доброволци, които помагат на бежанците, те никак не са малко и за разлика от служителите към мисиите на ОССЕ работят без каквото и да било заплащане.
Друг е въпросът дали в основата на проявите на негативизъм към бежанците се касае за ксенофобия или за егоизъм (не казваме, че егоизмът е по-малкото зло от ксенофобията), защото у нас няма отрицателно отношение към чужденците, независимо от тяхната расова, етническа, религиозна принадлежност, ако отговарят на едно условие – да са богати. В зората на демокрацията (90-те години) емигрантите от Африка, Ливан и др., които се занимаваха с бизнес у нас, бяха добре дошли.
Май е малко лицемерно гостоприемството ни, ако сме склонни да го проявяваме само към богатите гости или към тези, които са близки до нашия социален статус. Но ние като че ли не се отнасяме добре не само към чужденците, изпаднали в беда, но и към сънародниците си. Вижте колко бездомни и просещи има по улиците. В такъв случай водеща е не националната принадлежност, а богатството или бедността.
Наскоро Харалан Александров посочи, че в българското общество „надеждата винаги е била в човешките отношения по хоризонтала“, т.е. действат приятелско-роднинските кръгове, вертикалните връзки не функционират. Управляващите и бизнес елитът игнорират гражданите, а те пък им нямат доверие. От друга страна, вертикалните връзки, т.е. това аз да съм заинтересован и да заема гражданска позиция по проблем, който не е мой, но който е принципен и засяга друг член на обществото, който е по-беден или в по-слаба позиция от мен, е мярка за гражданска съвест. Откриваме я у старите европейски нации.
А ние сме граждани главно по избори, когато упражняваме правото си на вот. Отскоро открихме, че като държим будна гражданската си съвест в неизборно време, също можем да променяме хода на събитията. Остава да стенем по-загрижени един към друг.
В заключение – ксенофобията (или егоцентризмът) на съвременния българин са отблъскващи, но далеч по-безопасни от по-рафинираната форма – месианизма, особено ако се касае за установяване на демокрация с военни средства.
Тогава? Да култивираме ли тази черта – или да не я култивираме, ако облагородяването й е чудовищно?
Според Цветан Тодоров – да се преборим с нея, но не революционно или технологично, а чрез образование и възпитание и промяна на нагласите.
