Свободата на словото е конституционно право, което предвижда всеки да изразява публично мнението си без да бъде ограничаван от властите. Наличието на това гражданско право и спазването му обаче е необходимото, но не и достатъчно условие, че информацията, която четем в интернет или пресата, гледаме по телевизията, слушаме по някоя радиостанция, изгражда правдива и безпристрастна картина на случващото се или че отразява най-важните обществени проблеми.
Има няколко „изкривявания“, които могат да възникнат, но и да бъдат коригирани, ако възприемаме критично, неемоционално поднесената информация и ако проследяваме интересуващата ни новина през повече от един източника, за които знаем към какви политически и икономически полета гравитират.
Ето и как възникват някои от най-често срещаните некоректни образи и как въпреки привидното спазване на основни принципи на журналистическата етика, на практика резултатът е слаба информираност или пълна дезинформация на аудиторията.
Митологемата – баланс на гледни точки в електронните медии
Основен принцип в медиите е представянето на балансирана и безпристрастна информация и за да бъде спазено това условие, най-често по спорен обществен въпрос, на публиката се предоставят две крайни гледни точки. Нерядко изразителите на тези мнения стигат до конфликт в студиото, което обслужва митологемата за безпристрастност, a още се счита и за рейтингово попадение, защото скандалът продава.
Дали обаче подобна битка между протагонист и антагонист отговаря на действителната представителност и важност на въпроса? Например позиционирането в едно студио на тема „Проблемите на малцинствата/бежанците“ на представители на националистическа партия и на правозащитна организация не гарантира, че някаква значима част от обществото споделя гледните точки (крайни) на опонентите по въпроса, нито че по този начин проблемите ще бъдат анализирани логично и че ще бъдат предложени някакви решения. По-вероятно е да възникне конфликт, размяна на „любезности“.
Като резултат от това дискусията ще се отплесне към гасене на пожара и ще се пренебрегнат важни въпроси, но пък сеирът ще е налице. Да, формално изискването за безпристрастност ще бъде спазено, но драгият зрител/слушател ще остане слабо информиран, дори дезинформиран. У него ще се изгради представата за неясен обществен конфликт по обсъждания въпрос или ще се насадят крайни стереотипи. А такъв конфликт може и да не съществува в действителност, поне не във вида, в който се представя.
Обществото, прегърнало митологемата за баланс на гледните точки като чиста истина склонно ли е да приеме друг тип поведение на журналистите – например дискусия с изразители на мнения, които са подкрепяни от по-широка част от аудиторията, като балансиращите позиции се съдържат имплицитно в поставяните от водещия въпроси или са отразени в репортаж? Може и да го приеме, но ако журналистът стане неудобен на този или онзи, най-вероятно ще си навлече гнева на регулатора – СЕМ.
Флиртът с източниците и псевдо журналистическото „разследване“
Журналистите, които поддържат контакт с високопоставени държавни или корпоративни източници, не им задават неудобни въпроси, не публикуват информация срещу тях. Не е задължително да е налице уговорка или конфликт на интереси. Най-често журналистът се стреми да не изгуби източника си.
В замяна на лоялността, „източниците“ предоставят на избраника си „изпреварваща“ или неофициална информация, достъп до ексклузивни интервюта, участие в платени семинари и т.н. Все шашми, които създават впечатление за свръхпрофесионализъм или разследваща журналистика, в която обаче се срещат вметнати изрази като „според източници, пожелали анонимност“ или „изтече информация, че“ и т.н. Тук водеща е информацията, получена едва ли не по свръхестествен начин, не анализът. Много често в подобни случаи се касае за „черен пиар“ или сервилна журналистика, които обслужват икономически и политически интереси.
С радост отбелязваме, че има и голямо количество разследвания, които се правят по публично достъпни документи, съдържат сериозен анализ и е истинско удоволствие да се четат и гледат.
Замяна на аргументираната критика с упреци
За да се отклони вниманието на обществото от съществен проблем като безработица, ниска цена на труда, неработеща здравна система и т.н., най-често се отправят упреци. Ако няма конкретна група, която да бъде обвинена (напр. лекарите, които саботират здравеопазването), налице е „народът“, за който отколе се знае, че е „прост, беден и трудов“. В края на краищата, той не притежава видима власт, не е персонифициран и не може да ви съди, така че – поврага! Най-честите упреци, отправени през медиите към събирателния образ на народа са:
– От страна на работодателите – че масовият българин е „необразован“, „ниско квалифициран“ и „мързелив“, защото не иска да работи по 8 часа за 350 лв месечно.
– От страна на управляващите – че „мат‘рялът е калпав“.
– Една част от бизнес елита, известна още като „умните и красивите“, пък отправиха фашизоидно внушение – ние сме генетично по-надарени, защото имаме успешен бизнес, а вие не можете да си плащате сметките за тока!
Посланието на подобни внушения е „вместо да протестирате срещу икономическата система, моля почувствайте се унижени, глупави, самобичувайте се и най-важното – мълчете си. Не ви харесва – ами махайте се.“ По подобен начин, между другото, бяха натирени българските турци в края на 80-те и началото на 90-те.
А всъщност българският народ не е нито прост, нито глупав, нито мързелив. Липсва му самочувствие, но това е разбираемо. Има и голям потенциал, и той е именно в гражданското общество, от което елитите се страхуват.
Накрая – един не по-малко актуален въпрос. Необходимо ли е предизборно да се свалят от ефир политическите предавания? Само неудобните. Удобните може да си останат.
