Обичаш ли себе си? Сигурен ли си? Всички сме чували десетки мъдрости по темата за любовта и себеобичането. Далай Лама казва: „Никога не можем да получим мир във външния свят, докато не бъдем в мир със себе си“. Чарли Чаплин има знаменита реч по темата. Факт е обаче, че огромен процент от хората се подценяват или смятат, че любовта към себе си е проява на егоизъм и себичност.
Петър Няголов е автор на книгата „Аз обичам себе си. Върховната тантра“, а курсът му по темата в център „Гайя“ се нарича „Стани господар на живота си“. „Учим се да сме добри към себе си, да сме милостиви и нежни към себе си, да се приемаме безусловно. Защото ако ние не си дадем тази нежност и обич, ако не повярваме, че сме значими и заслужаваме доброто в живота – няма да приемем ничия любов, няма да повярваме, че сме обичани“ , казва Петър.
Защо смяташ, че е важно да обичаме себе си? И как човек се учи на тази любов?
Много е важно разграничението между това да обичаш себе си със себеуважение, себеодобрение, спокойна увереност и това да се обичаш, като не ти пука за никого и нищо, арогантен си, високомерен, само ти си важен и никой не може да ти каже какво да правиш. Има огромна разлика между истинската любов към себе си и непукизма и егоизма. Автентичната любов изцелява живота и го превръща в дар за теб самия и за останалите хора. Докато другата си я познаваме добре – арогантността и себичността е често срещана.
За да постигнеш състоянието на любов към себе си, което е много различно от егоцентризма, се изисква усилие, обучение. С помощта на книги и на здравия ти разум, нужна е работа върху себе си, за да се случи това. Рядко срещаме наистина спокойно уверени в себе си хора, защото никой не ни възпитава в това и наистина е нужно личното ни усилие, за да се научим автентично да ценим себе си.
А защо е важно да се обичаме? Когато се обичаш и се цениш, ще бъдеш в равновесие, важно е за здравето, за нервната система, за хората около теб, защото ще живеят с хармоничен човек, който няма конфликти със света. Човек, който се обича, се справя по-лесно с предизвикателствата, защото е в мир със себе си и околните. Няма нужда да използва горделивост и арогантност, за да се налага и доказва, да привлича внимание. С такъв човек се живее лесно, на него слънцето му се усмихва и по-често изгрява в двора му.
Има ли такива хора?
Да, сред всички трудности, които животът ни сервира, можем да видим и усетим островчета на увереност и спокойствие, създадени от хора, които умеят да ценят себе си и да се приемат безусловно, без да се сравняват, отнасят се добре към себе си и си вярват. Но наистина се иска работа.
Може ли да се каже, че любовта към себе си е лечител?
Абсолютно. Аз лично съм я използвал и я използвам за лечение. Когато се обичаме и сме в хармония, конфликтите са по-малко и съответно по-малко се разболяваме. А ако вече имаме здравословен проблем, научавайки се да обичаме себе си, тръгваме по пътя на здравето и изцелението. Това може да се направи чрез утвърждения, т. е. човек може да повтаря слова на одобрение към себе си, на любов и уважение, и това се отразява на цялостното здравословно състояние. Може и да докосва с любов местата от тялото си, в които има слабост или болка. Така предава любовта на органа, а любовта, както и гневът и омразата, е енергия и то силно лечебна.
В книгата си казваш, че трябва да приемем себе си с всичките си недостатъци, да ги интегрираме в нас и да ги заобичаме. Какво се случва, щом ги заобичаме? Например с гнева, с ревността?
Променят се самите качества. Ако си избухлив и съумееш да обгърнеш себе си отвсякъде с любов, приемане и разбиране, то тогава и гневът, и ревността се променят. Не казвам задължително, че гневът ще изчезне, но трансформацията е видна. Може да откриеш, че гневът вече не е толкова продължителен – изригва, трае няколко минути и се стопява. С други думи – човек се завръща към детското си състояние – децата също се гневят, мразят, дори ни го казват открито, могат да бъдат агресивни, но все пак те са чисти, забравят бързо и не задържат отрицателните състояния. Естествени са, затова им прощаваме. Такъв гняв вече е доста различен, той може да бъде и форма на прочистване, изпускане на налягането. Минава ни бързо, сякаш никога не е съществувал, а преди може да ни е държал с часове или дни и да е вгорчавал тежко взаимоотношенията ни с другите. И това е крачка към здравето. Този кратък, чист детски гняв не разболява, не атакува органите и клетките ни. Той наистина е клапа. А и за хората е по-лесно да ни прощават, защото виждат в нас това детско качество.
А ако човек се мрази заради неща, които е решил, че не може да приеме, как да започне пътя към любовта към себе си?
Опитът може да бъде доста труден заради силната вътрешна съпротива. Това обаче не е причина да се откаже. Разбира се, за да успее, човек трябва да е искрен, да е опитал много неща и да е стигнал до идеята, че лекарството за неговия живот се крие в собственото му отношение към него самия. Трябва да е осъзнал, че автоомразата потапя целия му живот в страдание и конфликти. Само в този случай няма да се предаде лесно и ще търси начин да заобиколи тази вътрешна съпротива. Между другото, омразата към себе си сякаш е много по-естествена за повечето хора, отколкото обичта, защото на това са ни учили. Повечето от родителите ни са такива, приятели, познати, това се излъчва от екрана на телевизора, в киното, в литературата. Думите на неприемане за себе си, на унижение, отричане, омаловажаване са много, много повече. Слушах песен по радиото тези дни – певецът повтаряше с цяло гърло и безкрай „Без теб аз съм нищо“. Без теб аз съм нищо означава, че моята значимост се измерва с отношението на хората около мен. Ако не ме обичат, ако не ме ценят, ако не ме одобряват, то и моята ценност изчезва, следователно и аз нямам причини да вярвам в себе си. Никой не ни учи да се обичаме, повече ни учат да сме зависими от одобрението на околните и така се създава цяла култура на автоненавистта.
Какъв е пътят към любовта за човек, който не се харесва?
Най-простият начин да тръгнеш по пътя на любовта към себе си е да си внушаваш такава любов. Да си казваш: „Аз обичам себе си“. Ако си свикнал да си мислиш противното: че не се харесваш, не се одобряваш, не ставаш за нищо, то тогава „Аз обичам себе си“ ще прозвучи неестествено първоначално, един глас в теб ще казва: „Глупости, за какво да се обичам, каква е тази лудост, та аз нямам нищо за обичане – нито съм красив, нито съм богат, нито съм особено ценен, нито съм постигнал нещо… нямам лаври, достойнства, заслуги, за какво да се обичам?“ Тук идва моментът на истината – може да се разколебаем, но може да продължим по пътя към мира и хармонията към себе си. Начините са безброй, утвържденията са безброй: аз обичам себе си, аз приемам себе си такъв, какъвто съм, уважавам се, аз съм важен и ценен. Утвържденията са особено силни. Но любовта към себе си се измерва и в ежедневието, чрез нашите постъпки. Човекът, който се обича, се цени. Той съзнателно си прави добро, избягва отрицателните състояния, внимава какво мисли и как говори, грижи се за личния си комфорт по всевъзможни начини. Например ако е гладен, няма да заръфа студена баничка, препускайки към следващата задача, а ще намери начин да седне на маса и ще го направи с удоволствие. Ще се отнася със себе си, както би се отнасял с някого, когото обича – когато обичаме, ние се грижим за добруването на този човек, правим му подаръци, стремим се всячески да му е добре, казваме му добри думи, опитваме се да го предпазим от страдание. Всичко това можем да насочим към себе си.
Може ли да се каже, че когато започнем да обичаме себе си, започваме да излъчваме любов към другите, позитивизъм към света, и благодарение на това с нас започват да се случват по-хубави неща?
Мога да говоря от личния си опит. Колкото повече безусловно и чисто обичам себе си, толкова по-лесно ми е да обичам хората около мен. Отначало всеки се страхува от хората. Все пак всички ние сме в постоянна конкуренция – за жизнено пространство, за ресурси. И се страхуваме един от друг. Това, което инстинктът ни подсказва, е страх и ненавист към хората около нас, макар че възпитанието и образованието ни учат да го крием, да сме куртоазни. Много по-естествено състояние е да не харесваш околните, даже открито да ги ненавиждаш. Обаче, започвайки да обичаш себе си, ти стопяваш страха и приемаш любовта. А когато пробудиш тази любов, тя естествено прелива и към хората около теб. Това се случи с мен. И не мога да кажа, че съм бил особено добродетелен, някакъв благодетел на хората. Страхувал съм се от тях, не съм ги харесвал, не съм ги обичал. Научавайки се да обичам себе си, аз започнах с лекота да приемам и останалите, да ги обичам съвсем осезателно, да преливам от добри чувства към тях. В резултат на това хората започнаха да ми отвръщат с любов. И мога да кажа, че това е едно от най-големите ми постижения в живота. Това, че познах любовта, че съм обичащ и обичан човек. Даваш любов и естествено получаваш любов. Дори само това да е житейската промяна – достатъчно е!
А как да спрем махалото на чувствата?
Забелязал съм, че хора, които най-много ми се обясняват в някакви силни позитивни чувства, много скоро преминават в другата крайност – на нетърпимост към мен, неодобрение, отричане. Аз съм си същият, а те първо са ме хвалили, а след това – хулили. Давам този пример, защото той много ясно илюстрира логиката на нашите силни емоции – те винаги са полярни. Както се казва в стихотворението на Ботев: „Силно да любя и мразя“. Когато ни обхване силна емоция, тя неминуемо в даден момент отива в своята пълна противоположност. То е във всеки от нас, в живота, в природата. Но пък злото отстъпва пред доброто, затова я има поговорката „Всяко зло за добро“. Светът, в който живеем, е относителен, нашият ум е относителен, емоциите са относителни, всичко… Махалото на тази относителност се люшка постоянно. Любовта към себе си обаче има заслугата да намали амплитудата на това махало, да станем много по-балансирани. Не казвам да не сме емоционални, сухи и безразлични, но по-балансирани, хармонични, по-дълбоки, по-непоклатими. За да не могат толкова лесно вече събитията и обстоятелствата да ни движат, да ни вкарват в някакви силни емоции. Ставаме по-устойчиви, по-лоялни, по-зрели, бих казал. Инстинктивното ни желание е да се държим за емоцията, за бурните състояния и преживявания. Но човек, ако е наблюдателен и честен към себе си, вижда, че тези емоции са крайни – днес те обичам, утре те мразя, днес те наричам „принцеса“, а утре „кучка“. И тогава, ако човек има склонност да развива себе си, започва да се променя към други състояния, в които махалото не се движи толкова силно, в които има повече стабилност и трайност. Любовта към себе си, за която аз говоря, не е страстна, не е бурна емоция, даже въобще не е емоция, а дълбоко състояние на удовлетвореност, спокойна тиха обич, дълбока и безкрайна като океан. Човек се разтваря в тази любов и заедно с това се разтварят всичките му проблеми и болести, чепатости и несъгласия със себе си и света.
И така на практика променя и света?
Да, променя света, без да си мръдне и малкия пръст. Забележи, че тези, които искат активно да променят света, те са хора, които не харесват света, но те не са в мир и със себе си. Ако обичаш себе си, ти не се изживяваш като кръстоносец, който да прекроява света по свой образ и подобие. А влизайки в една стая, сядайки сред хората, ти излъчваш позитивна енергия и тя може да се прояви по най-различни начини и това започва да въздейства на другите. Хората не са лоши, просто са изплашени. Но когато срещнем някой, който се обича, който не излъчва никаква агресия, това е като подарък за всички ни. Такъв човек ни учи, че съществува и друг начин на живот, друго битие, много различно от надпреварата, агресията, себедоказването, налагането на своите ценности. Вярвам, че това ще са взаимоотношенията на бъдещето. Ако си в дисхармония, го пренасяш и в средата. Можем да лекуваме този свят просто с присъствието си, ако преди това започнем и успеем да излекуваме себе си.
Когато сме щастливи и удовлетворени сами със себе си, тогава се радваме искрено и истински на другите и можем да сме с тях не от привързаност, не от слабост, не за да ги ползваме като патерица, не за да ги затрупаме с нашите проблеми, не за да искаме каквото и да било от тях или да ги „вкарваме в правия път“, а просто, за да се наслаждаваме на тяхната близост.
