Всеки път щом се замисля за отношението на българите към уличните музиканти, за пореден път се убеждавам, че комплексарщината се е изродила в неразделна част от народопсихологията ни.
Да свириш на улицата често се счита за просия и проява на публично самоунижение. Парадоксално е, че познавам добри музиканти, на които им е „под нивото“ да застанат на изхода на някой подлез и да извисят глас, докато за Том Джоунс и Брус Спрингстийн, да кажем, това не би било проблем. Но тях сигурно не ги е срам и да се возят в метрото. Въпреки че не им се налага да го правят.
Естествено нещата се разчупват и в София, щем не щем, уличното изкуство във всичките му форми прераства в неделима част от градската култура. Както е в Европа и по света.
Това обаче не е разказ за популярните и свежи млади български творци, нито за инсталацията и пърформанса, нито за флашмоба или за културното усвояване на градски пространства. Не. Това е разказ за цигането Найденчо и неговата гъдулка.
Найден е на 21 години, от Сливен, и казва, че не е циганин, а копанар. Срещам го на ъгъла на бул. Витоша и ул. Алабин в София, в голямата жега на август, по обед. Съгласява се да поговори с мен. Любезно момче. Отворен човек.
Всъщност за произхода му го питам към края на разговора, за да не стане недоразумение. После осъзнавам, че това са били безпочвени опасения, насадени от презумпцията за стерилно политически коректно говорене и криворазбрана толерантност.
„Дискриминирали ли са те някога, ти си от ромски произход, нали? Цигане си?“ – питам аз. „Не съм ром, не съм цигане. Аз съм копанарче“. Не знам какво значи това, не бях срещала копанари в живота си. По-късно проверявам в мрежата и разбирам, че те представляват влахоезично християнско население с черти и от българската, и от циганската битова култура, населяващо Източна България.
В момента на разговора с Найденчо обаче ми е по-интересно неговото обяснение. Питам го за разликата между циганин и копанар. Той ми казва, че основното е в езика. Копанарите говорят румънски. Дядо му Стефан, от когото му е гъдулката, е бил мечкар. Той е дошъл от северната ни съседка, за да прекара живота си в България. С мечката и гъдулката. Бил известен, имало го в интернет даже. Не го открих там.
Интернет е съществена част от живота на Найденчо. Отбелязвам го, защото, обикновено като видим мургавото гъдуларче на ъгъла, по-скоро не си го представяме как скролира на кафе в обедната си почивка. Допускаме, че би откраднал телефон, но не и че би го използвал по предназначение. Е, Найден си е съвременен човек с нормални комуникативни потребности. Мечтае да замине за Америка, за Ню Йорк. Знае, че е много красив град. „Исках малко да отида там за един месец, но това Бог ще го реши“.
Казва, че вече е пообиколил Европа. Бил е в Испания, Австрия, Германия, Италия. Пътува със самолет, с автобус, с каквото намери. Сам е разбрал как, сам се е научил, никой не му е показал какво да прави.
„Няма кой да ти предожи. Човек се учи, докато е жив.“
Не било толкова трудно. В целия свят хората свирели по улиците. Има и просяци, казва. Навсякъде.
Преди 10 дни се връща от Гърция. Смята, че там са по-гладни от тука. Много хора се оплакват от положението в България, твърдят, че в България е криза, но той не вярва „да е чак толкова криза, както го пише и в интернет“. Гледа, че отпускат на една баба по 20-50 лева, че и евро по цял ден. Тя нищо не прави. Сяда и храни гълъбите.
Не се оплаква от живота си. Изкарва по 50-60 лева на ден, в чужбина по 100-150 евро. Държи да отбележи, че „не е въпросът в парите, въпросът е хората да се забавляват“. Сам е. Засега в София. Няма да е за дълго.
Първо се замислям, че аз не изкарвам толкова… После осъзнавам, че и не седя по цял ден в жегата с гъдулка. И да забавлявам хората. Труд, който предполага своето възнаграждение. И по-важното – има своето предназначание. Да усмихва. Стига да си отворен да бъдеш усмихнат.
Питам го какво отношение среща от хората. „Значи, съм срещал хора с много добро отношение, съм срещал хора, дето са изкукуригали от света. Не знаят какво искат“. „Дай пример“, казвам му.
„Ето, стоиш, правиш се на статуя, минава някой до тебе – не разбира, не е учил, просто не е в този свят, минава и вика „гледай го как е застанал и проси“. Той не знае какво значи това.“
Първоначално не схващам за каква статуя иде реч. После разбирам, че става дума за боядисаните в бяло хора, които са замръзнали на едно място. Найденчо се изявява и като такъв. Не бих го нарекла мим. Статуя, както каза самият той, звучи по-добре. Иначе казва, че преди е работил и тежка работа. В строителството. Не че не му харесва, но понякога не плащат.
Найденчо, като цяло, обича това, което прави. Но споделя, че все още не може да има онова, което иска. Напълно. Питам го какво е то.
„Аз живея за живота, за свободата. Свободата е всичко за един човек. Да си на чист въздух, да си изкарал 5-10 лева, да се разкарваш, да ядеш, да не мислиш за нищо. Мечтая за свободата си, за хората.“
Разбирам го. Човекът просто иска да пътува, да бъде себе си, да му е спокойно, да му е добре, да общува, да няма прекалено много грижи, да живее в пълния смисъл на думата. Това, което повечето хора искаме. С тази разлика, че той го дефинира. Знае го. Наясно е със себе си. Според него повечето хора не знаят точно какво искат от живота и от това им идват проблемите. Затова мрънкат и се оплакват.
Питам го за изборите. И за банковата криза да каже нещо. Заявява, че никога не е гласувал и няма и да гласува. Казва, че „повечето купуват гласове“. Това е важното според него. Той няма да си продаде гласа, дори за една раница с пари.
„Не само, че няма да го продам, ми няма и да гласувам. Защото, просто хора, които са големи, не помагат на хората в нужда. Не обичат да помагат на уличните хора.“
Не искам да му обяснявам защо според мене е добре да се гласува. Убежденията му са железни.
Относно банките, никога не е вкарвал пари в българска банка. „Само в чужбина“ – казва. Не вярва, че има банкова криза, защото смята, че банките най-много печелят от цяла България. Защо затвориха КТБ? Защото крадат от нея. Кой краде ли? Тези, които отговарят за нея, те са и тези, които крадат, уверен е уличният музикант.
Найденчо свири от 6-годишен. Няма семейство. Учил е до 4 клас, незавършен. Расъл е в дом за деца, лишени от родителски грижи в Стара Загора. Дом „Българка.“ Питам го дали иска да има жена и деца. Казва, че откъдето и да минем, само жени и деца ще видим. Още не е решил дали иска свои, защото с нищо не му помагат, нищо не му дават.
„За да се оженя, да взема една жена, да имам едни деца, нямам какво да им дам. Поне трябва да им създам един дом, да имат.“
Но и тук не става дума само за пари.
Изобщо гъдуларят Найден не е обсебен от идеята за парите. Говори спокойно за тях. Вкарва даже и житейска мъдрост. Мисля си за това как все по-често ми се случва да се видя със стар приятел на по бира и веднага започва разговор за телефони, плазми, заплати, проценти, ремонти, екскурзии и такива неща. Понякога хората изтрещяват на тази тема. Фиксират се прекалено много върху това, особено когато за първи път усещат сладостта на самостоятелния живот, придружен от сметки, наеми и съвместни финансови решения.
Изглежда, че Найденчо е доста над тези неща. Когато говори за това колко изкарва, го казва толкова спокойно и чистосърдечно, че оставаш с усещането, че парите за него наистина са просто средство. А мечтаното пътуване до Ню Йорк го обвързва с Бог и божията воля, а не с валутата и нейното количество. Такива неща…
„Не е въпроса в богатството. Като са богати, минават, заминават, охраняват ги. Ония ден съм седнал е тука, до хотела („Шератон“) да свиря, дойдоха при мене полицаите и ми казват: „ще минат сега дипломати, мипломати, ще спрат“. Какво трябва да направя, какво мога да направя, че ще спрат тука и ще влезнат вътре? „Не може да свириш тука!“ Къде го пише?“ – възмущава се свободолюбивият гъдулар.
Той иска да си свири, където му е кеф. И така трябва.
„Един човек, колкото и богат да е, не може да има това, което иска. За мене по-добре е да обикалям света на улицата. Не знам вие как го предпочитате, на мен това ми харесва. Аз съм израснал на улицата. 20 години съм на улицата. Семейството, другарите ми – това са хората, които минават. За деня поне 200 човека говорят с мене. Вие сте едни от тях. Нямаше как да ви откажа. Трябва да отида да пия едно безалкохолно, да седна малко, че слънцето ме удари.“
Благодаря му и оставям два лева в кутията от кумова срама, а той ми казва да не го правя, не е в парите въпросът. Аз му отговарям, че са за отделените минути. Времето е пари, казват.
Накрая пожелава на целия свят да са живи и здрави. Друго нищо. И да помагат. Защото вярва, че е важно да си помагаме един на друг. Това е братството. Това е семейството. Ние сме едно цяло, казва Найденчо. Всички са свързани един с друг.
