В началото на седмицата служебният министър на труда и социалната политика Йордан Христосков заяви, че минималната работна заплата (МРЗ) ще се индексира от догодина автоматично по нови правила, например спрямо инфлацията, производителността на труда или средната работна заплата.
Дано „правилата“ бъдат няколко, защото, ако корекцията се прави спрямо инфлацията, която в момента поради свитото потребление е с отрицателна стойност, т.е. дефлация, МРЗ би трябвало да се намали. Ако обаче се индексира спрямо средната работна заплата, която скача при повишаваща се безработица и понижаваща се заетост, може да се наложи значително повишение.
Липсата на ясна стратегия по този въпрос от страна на служебния кабинет показва, че едва ли за оставащите месец и половина до изборите ще настъпят някакви значителни промени. В този смисъл подетата без перспектива за довършване тема за увеличение на МРЗ прилича повече на опит за отправяне на политическо послание към най-бедните, които разчитат на социални плащания, отколкото на готовност за реално действие.
От изказването на Христосков стана ясно още, че ако не се постигне консенсус с бизнеса за минималните осигурителни прагове в някои брашнове, в които това не е ставало от години (строителство, ресторантьорство, хотелиерство, търговия и др.), „ще бъдат приложени административни стойности, обвързани с инфлацията“ (дефлацията, демек – нищо ) или със средното увеличение на праговете в други браншове.
Ще проследим дали министърът ще изпълни казаното.
Интересно е, че не второто изказване за осигурителните прагове, а първото – за МРЗ, разгневи работодателите и от страниците на „Сега“ бизнесът отговори, че за 36% от фирмите това ще е пречка за разкриване на нови работни места.
Да видим дали увеличението с около 40 лв. на минималната работна заплата действително може да обърка плановете на бизнеса.
На минимална заплата работят ниско квалифицираните, които са много малка част от трудово заетите – по данни на НОИ това са около 119 хил. души (1/6 от които са в бюджетната сфера) от общо около 2 160 хил. души (по данни на НСИ).
И следователно – ролята на МРЗ в бизнес средата у нас е незначителна. Тя служи като защита на пазара на труда срещу сивия сектор. От друга страна, тя е и един вид фискален аршин. На базата на МРЗ се формират бюджетните плащания (потребителската такса за медицинска помощ, различни социални плащания, заплатите на служителите в министерствата и парламента и др.). Така че работодателите нямат сериозни основания за притеснение от евентуалното увеличение на МРЗ.
Увеличението й едва ли ще катурне някоя блестяща бизнес инициатива. Ако дадена фирма има нужда от работници, може да предположим, че има разрастващи се пазари, увеличено производство, което да пласира; направила е нужните инвестиции и едва ли ще назначи само ниско квалифицирани работници на МРЗ.
Друга хипотеза, при която фирмата има нужда от работници, е ако иска да освободи 5 човека и на тяхно място да назначи 2-ма на по-ниски заплати. В този случай бизнесът на въпросната фирма „не върви“ с или без 40 лв. по-висока или по-ниска МРЗ…
Примамката ниска цена на труда
Ниските заплати са големият капан за българската икономика, защото предполагат свито потребление, а оттам и по-високи цени на стоките и услугите, с което търговците компенсират заниженото търсене. Така с години стоим в омагьосан кръг. Хем заплатите са ни ниски, хем цените – на нивата или по-високи от тези в останалите страни от ЕС. Хем всички са недоволни: кои повече, кои по-малко. Потребителите, защото живеят на границата на бедността, макар и трудово заети, а фирмите, защото не печелят, колкото биха искали.
Но по някаква странна логика, макар и с цената на по-ниски търговски резултати, бизнесът у нас се бори за запазване на статуквото, макар че, както стана ясно, не би трябвало да е особено засегнат от повишението на МРЗ.
Ниските заплати са спирачка за икономиката и стоят в основата на девалвацията на много други дейности и сфери на живота:
Образованието се обезсмисля на фона на ниското заплащане.
Здравеопазването не може да функционира, защото осигуровките не обезпечават работата на системата.
Трудът губи социалната си функция и демотивира населението – в резултат се появява цяло едно поколение, което не работи, а се шляе и прави дребни далавери.
А емиграцията става примамлива за все по-широки слоеве от населението (строителни работници, компютърни специалисти, лекари, младежи, които учат в чужбина с перспектива да се устроят там, хора в предпенсионна възраст, които работят като болногледачи зад граница).
Задълбочават се и демографските проблеми, защото демотивираните и лишени от перспектива хора не искат да създават семейства и да раждат деца.
Защо все пак бизнесът не иска увеличение на МРЗ?
През последните пет кризисните години (от 2009-та насам) оставаме с впечатлението, че българският бизнес залага на краткосрочни стратегии за бърза печалба.
Но поради влошената икономическа конюнктура и традиционно свития пазар, не става въпрос за спекулативни сделки, а за реализиране на икономии за сметка на цената на труда: ниско платените работници постепенно се заменят с по-малко на брой още по-ниско платени такива и то не без благосклонното намигване на последните две правителства.
Производството, което залага на ниска цена на труда, също е така ниско ефективно. Има моментни печалби, следствие от обезценения труд, но в дългосрочен план това води до технологична и икономическа изостаналост.
Вдигането на МРЗ може да доведе до вдигане на цената на труда при ниско платените работници, които получават трудови възнаграждения близки до МРЗ и това притеснява работодателите, защото не разполагат с дългосрочни бизнес стратегии, които да им докарват реални печалби. От едно евентуално леко увеличение на заплатите няма да фалира никоя фирма, защото перото „плащания към персонала“ е незначителна част от разходите на едно дружество, освен ако разбира се не се касае за куха фирма.
Като че ли първобитният капитализъм, движен от волята за власт и краткосрочни финансови цели, взема връх над икономическата логика, поне засега.
