Горе-долу по едно и също време в тази късна зима ни завладяха два албума, колкото различни по генезис и форма, толкова и близки като духовност.
Eggun на кубинския пианист Омар Соса е повече от метафоричен поглед към Kind of Blue половин век по-късно. Проектът е поръчка на джаз-фестивала в Барселона (на приятеля ни Чано Домингес по същото време е възложен подобния Miles Español, за който писахме при появата му).
Eggun (The Afri-Lectric Experience) привидно започва с пресътворяване на началната и в албума на Майлз So What, от която загатнатата в интрото тема като че ли ни преследва като мираж сред ефирните перкусии и призрачния тромпет, изпъкващи ненатрапчиво сред електро-пейзажа и бликащото към финала на парчето пиано. Останалите парчета, съотнесени към оригиналните теми (Alternativo Sketches и So All Freddie) са не по-малко подвластни на загадъчността – било в началните бас-линии и отгласите на женски хорали, обвиващи китарните сола на първата, било в почти шаманските вокализи за Фреди, преливащи в заклинанията на кихадата и пандеретата. Но истинското богатство на албума е доста отвъд свободния афрокарибски tribute към афроамериканския дух на Майлз, намиращ поетичен изказ в El Alba и Madre Mia от първата част на албума и контрастиращите им свръхвитални Rumba Connection и Angustiado във втората му част. Няколкото кратки интерлюди градират, но и освобождават преплетените сюжетни линии, свързващи пракорените, началото на модалния джаз и актуалните етно-електро-джаз атмосфери, за да изкристализират в повика/зова на духа на предците, наричан в Западна Африка Eggun – логичен завършек на албума.
Горе-долу по времето, когато в Барселона един кубинец показва поредната възможна страст на Майлз, на един от ръкавите на срещуположен европейски полуостров, Средиземноморието разкрива други свои духовни страни пред живеещия отдавна в Майорка немец Щефан Микус, гост и на Джаzz+ фестивал. За него Athos (Атон) е само отправна точка, към която се връща с православните песнопения и авторските си импровизации в току-що издадения от ЕСМ Panagia. Както знаем, заглавието е едно от имената на Богородица. А както можем да се досетим, инструментите са събирани от Микус по време на пътуванията му из цял свят – разбира се, доколкото имат някаква духовна връзка с него. „Когато водачът ми през един хималайски преход на 5000 м каза, че не може повече, го помолих да ми продаде звънчетата на коня, с които бях свикнал в последната седмица” – си спомня Щефан. Без тях вътрешната енергия на албума, където за разлика от Athos доминират струнните, не би била същата, да не говорим за баланса с пеенето извън ортодоксалните му гласови измерения („хорът” не е традиционен двуглас). Микус преминава далеч оттатък канона, било като страст, било като благост. Щефан не знае езика, а го приема само като чист звук и така текстът органично се слива с музиката му. Грузинското песнопение също има своето място в тайнството на албума, без да е просто отражение на поредната чужда култура. Това е присъщо за творец като Микус – да изтъкава непознати досега текстури, равнопоставяйки относително ограничените като разпространение индийска дирлуба, пакистански ситар, уйгурски саттар с универсалността на исото. Да, Щефан работи само с наслагване на собствения си глас, както работи и с наслагване на собствените си уърлд-измерения и молитвите, които се носят от поредния му проект са много по-дишащи свобода от доста стари и нови търсения в традиционния и нетрадиционния джаз.
Слушайте Eggun и Panagia в музикалния стрийм на Бинар. Оригиналният диск е вече в продажба в Дюкян Меломан, официални представители на ЕСМ у нас.
