Има някакъв извратен парадокс в това как нация, чието самочувствие се гради основно върху спортни постижения и отминали събития, работи толкова малко за развитието на спорта като цяло. За мнозина българи той е дълбока страст, приютена уютно в сгъвките на холния диван и подхранвана с пържени картофи със сирене. „Булка, запали една цигара!“.
За други спортистите са прости хора. Когато работиш над духа и ума си, било добре да изоставиш тялото си и да станеш задължително 120 кила до 35 годишна възраст. Но пък интелектуалец.
Не липсват и нацепени батки, които не излизат от залата за фитнес. Дори когато навън липите миришат на живот и неиздържане…
И все пак мисля, че клишето обикновено е клише, защото е вярно. Можем да бъдем по-щастливи хора, ако се движим и общуваме с природата. Едновременно.
Много деца у нас си мечтаят за този живот, но сякаш все по-малко им го предлагаме. Макар на пръв поглед това да изглежда като далеч не толкова сложно занимание и въпрос само на желание, оказва се, че на практика тези деца се сблъскват с редица предизвикателства и проблеми. Не е толкова лесно да спортуваш в България.
Можем ли да променим това?
Ледиян Пенковски е гребец. Той е един от учредителите на Сдружение гребен клуб „Буря“. Занимава се с клуба заради учениците в Плевен, където през 2004 година в първото българско спортно училище закриват дисциплината „академично гребане“.
Същото се случва с плуването, хандбала и други спортове, с които градът се гордее, но по-важното – които младите практикуват. Впоследствие отново се открива паралелка в Плевен, в която в момента се учат 12 души.
Клубът работи с тях, но и с деца от други училища. Ледиян прави това, което прави, както той сам казва, „за да може децата да имат красотата и силата на този спорт“.
Питам го как може един настоящ млад човек да бъде мотивиран да спортува. Отговорът е в средата, споделя той. С родители, осъзнали ползата от спорта, лесно се постигат резултати.
„Трябва да имаш желание и упорство, за да овладееш дадения спорт и да постигнеш нещо в него. Дори това да е здраво и красиво тяло“ – уточнява Ледиян.
„Има деца , които харесват даден вид спорт, но дори и месечните такси от 20-25 лева (говоря за провинцията – не знам как е навсякъде) са пречка, а базата на клубовете като спортни площадки, пособия и екипи, е ограничена и се прави подбор сред най-перспективните човечета.
Има и деца, чиито родителите нямат грижата и мисълта, че спортът ще даде на наследниците им здраве и самочувствие
дисциплина и ред други качества, които се формират, когато едно дете трябва да се пребори с предизвикателствата.
Голяма част от тези родители считат, че достатъчно са натоварили децата си с допълнителните уроци по език, математика и всички останали предмети, по които не е получено необходимото по нормалния начин в училище (а може би този начин вече не е нормален).
Таблетът дава допълнителните няколко часа спокойствие на тези родители.“
След тези думи се замислям за това, че затлъстяването е най-големият бич за съвременния западен човек, а ако не се лъжа, ние бяхме на едно от челните места в класацията по млади хора с наднормено тегло.
Не съм родител и не съм в позиция да съдя и раздавам морал. Но ми се ще да вярвам, че освен всичко казано дотук, не бих си хранила детето с хрупанки, гризинки и джънкове от невръстна възраст. Нередно ми изглежда някак си. Кратко отклонение. Но нещата са свързани.
„В цивилизования свят гребането, освен спорт, е и забавление за мнозина. Подобни на лодките от академичното гребане се ползват за отдих и спорт от хора, непреминали специално обучение“ – продължава Ледиян.
В България гребат само рибари, бракониери и тук-там в някой парк
на някое езерце или водна площ, където ги има“
Aкадемичното гребане пък от своя страна е много тежък спорт, допълва той. Определя го още като досег с природата наоколо, но и с твоята вътрешна природа. Като едно голямо удоволствие, но и още много неща.
Гребец може да бъде всеки. А за да бъдеш и шампион, се изискват и някои други качества, за които могат да говорят многото шампиони на България в този спорт. Видимо обаче е друго:
„Министерството на спорта се казваше ДАМС, МФВС, сега е ММС, а как ще се казва по-нататък никой не може да прогнозира.
За някои тези промени имат значение. Имат значение и за спорта. Бюрократичните (а може би повлияни и от по-практични причини) напъни на хора, които не считат спорта за нещо важно, са и на по-долните нива – области, общини и училища.
Проблемите се прехвърлят и в съответните федерации и клубове и резултатите са видни. Защо например
Панчарево от години не може да се използва пълноценно
и едно богатство на нашата столица е занемарено във всяко едно отношение?“
В момента гребен куб „Буря“ са подели дарителска кампания за закупуване на лодки, защото техните са на повече от 20 години и са в лошо техническо състояние, което създава неравнопоставеност на състезанията. Гребците са на лагер на язовир Сопот в Троянския Балкан. Предстои им републиканско първенство, което започва на 7 юли в Пловдив.
Надяват се през социалните мрежи, в които се споделя какво ли не, да се намерят хора, които да споделят и радостта да помогнеш на другите.
Целта е клубът да се развие като база до оптимални за града размери, за да могат повече деца да получат необходимите условия за подготовка и да покажат реални резултати от своя труд.
„Тази година през есента клубът ще навърши 10 години от създаването си и в тези 10 години и аз имам скромен принос за развитието му“ – казва накрая Ледиян, който е убеден, че е важно да се запази не само „Буря”, но и всеки клуб, който се грижи за развитието на нашите деца.
Довършвам този текст и отивам да пуша. Отвратителен навик, с който, за разлика от голямо количество арогантни и безскрупулни, димящи навсякъде хора у нас, не се гордея особено. Навик, придобит в пубертета. В кафетата около училище. В България…
