Мастърмайндите на новия Бе Ге поп наистина се престарават. В поп-а няма нищо лошо, но да превеждаш америкън булшит едно към едно, адаптирайки цялата фалшива суета на телевизионния лукс, си е заразно малоумие, имащо за цел да изпие акъла на подрастващите. Не, не, това не е пресилено – идеята, че колкото по-долнопробно, толкова по-популярно, се е превърнала в самоцел.
Най-малкото защото еквивалентът на малцинството на северно-американските негри у нас са циганите, а за паралел изобщо и дума не може да става. Всички виждат, че рапът не е любимата музика на българските цигани, но пък музиката на българските цигани е любима на много българи. И понеже очевидно произведението не е насочено и към някакво по-отбрано общество от ценители, излиза, че това си е един обикновен масов продукт.
Пълна липса на връзка с реалността
Изобщо цялата концепция за публичното присъствие на новите музикални герои се движи по възможно най-комерсиалната пътека на масовия, осреднен вкус. Лимузини и роудстъри, безгрижни тийнейджъри с шарени дрешки, които се забавляват, на които им е много весело да се пее за секс (или по-скоро за ебане). Широки усмивки, усилени цветове и вселенско щастие, лъхащо от една малко по-дълга реклама. Но да виждате някъде наоколо тези хора? Къде е безгрижният телевизионен образ, който така настоятелно ни се пробутва?! Няма го. Класика. Пиар класика.
Хората не са това, което са. Ти дори не си и боклукът, за който се представяш. Нито си готиният пич, за който се представяш. Ти всъщност си обикновен и наоколо има обикновени хора. Такава е реалността, независимо от броя на абсурдите прически в шоубизнеса. Ние това вече сме го виждали, но на родна почва всичко прилича на нелепа гротеска. Само в клиповете можеш да имаш скъпи коли и скъпи жени, и да си абсолютно прост.
Не-свобода на словото
Изобщо каква е тази песен, която започва с провлечено „к********ур“? Това е просто тъпо и никакви идеи за свобода на словото нямат отношение, защото произнасянето на „кур“ и драскането му по стените, е предизвикателство в една доста по-ранна възраст.
Но не в количеството забранени думи е въпросът, а в това как ги използваш. Липсва каквато и да е идея на хората да им се съобщи нещо важно, някакво съобщение, каквото и да е. Нещо повече от „Виждам я редовно, пукаме се готино“. На кого му пука как се пукате, бе?! Това, че някой вече го е изпял на английски, не означава, че е „готино“. Случващото се е точно обратното на свобода на словото.
Въпросът е защо пренасяме образите от телевизорите в масовата култура, без да проявим елементарен вкус. Всичко е оправдано, всичко е приемливо, щом си успял да пробиеш в медиите. Щом си събрал армия от тийнейджъри-последователи – успял си. Какво като е грабителско цялото отношение към тази аудитория? Какво всъщност й се дава? Забавление и нищо повече.
Неоригиналност
И не е само това, че се крадат чужди парчета, може би винаги сме го правели, а че се краде целият пиар. Огромно старание да се угоди на някакъв усреднен разнебитен младеж, дотам, че се отказват и от последната си мозъчна клетка в името на някакви кинти. Колкото да са – трябва да се вземат. Голям успех. Важното е да се изстискат максималният брой стотинки от участията, гледанията, от лайковете и от коментарчетата. И това също не е откриване на топлата вода.
Примерите са достатъчно много – как да не решим, че това е съзнателно преследвана цел? Новата вълна в бе ге попа (или бе ге рапа, както го наричаме постоянно), макар и да победи чалгата на едно ниво, никога няма да доведе до подобряване на качеството, докато се работи по този безкрайно неоригинален начин.
Ние може и да искаме да подкрепим българската музика, но съвсем не сме в състояние да харесаме всеки булшит, който се създава. А примери за успешен булшит има предостатъчно, уви, защото връзката между комерсиален успех и качество не важи в двете посоки. Така работи пиарът. Но на този свят все още има качество и оригиналност, и все още си струва човек да се опитва да ги постигне. Понастоящем обаче това няма как да се случи – чуждата масова култура в българска транскрипция не може да бъде нищо повече от лоу-бъджет фантазия. Фантазия за международен успех и пробив на българската музика.
Но и тук се очаква да бъдем търпеливи, защото, нали разбирате, тая музика работи, тя се слуша, тийнейджърите си я слагат за рингтоун, а като видят 100 Kila на живо, пощуряват. Все е по-добре от чалга, нали, нищо, че толкова много прилича на нея…
2014-а година в България музикалният продукт е много повече продукт, отколкото музикален, но дори да не беше така – проблемът е в тъжния факт, че продуктът е гаден, неприятен и без връзка с реалността.
