Това не е само игра на думи с двата албума с дузина години помежду им на португалката с нетипичен нисък глас и момчешка подстрижка. Лула е глас – тишина и китара – орган. Въобще не става дума за техника, а за внушение. Като започнем с началото ù, в което ни убеждава защо простото f на фадото е всъщност дифтонг ph – колкото далечен, толкова и благороден. И Sodade от Кабо Верде неусетно прелива в една от незабравимите песни на Амалия Родригеш, Rosinha dos Limões преди да се завърне във финалните акорди.
В първия си диск Лула показва докъде може да се отиде с джаз освободеност и автентичен аранжимент в пресътворяването на класиките от португалоезичните музики. Преминава с лекота и на френски и това е достатъчно в Барселона, където се изявява в джаз-клубовете да я приемат и като наследничка на френския авторски шансон. А за бразилския маестро Каетано Велозо Лула пее като поет.
Когато излиза „Трубадур“, малко преди представянето му в една пещера в Тенерифе, Лула закачливо се самоопределя като нещо средно между воин и куртизанка. И този път дискът е извън всякакви категории, а продължителността на композициите му, в които Лула като че ли се преоткрива непрестанно, не го вкарват в комерсиални хард-ротации. „Музиката е сигурният начин да се омагьосаме” обича да казва Лула. Чакат ни интимни пътувания, от които няма да ни се иска да се връщаме бързо.
