Виждам я почти всяка сутрин, особено сега, през пролетта. Сравнително млада жена, разхожда и тя като мен куче в парка. Грижи се за него добре, личи, че животното живот си живее с нея. Разминаваме се всеки ден по два пъти, понякога се срещаме дори повече от един път, но пак в парка, другаде не сме се виждали. От време на време си казваме „Добро утро!“, следобед сме на „Здравей!“, но само толкова. Пък и да се видим на друго място, кой знае дали ще си разменим поздрав. Обстоятелствата ще са различни, така че може би и тя като мен ще се чуди що да стори – да кимне ли, да отмине ли…
Не я познавам, дори не зная името ѝ. Градът не позволява фамилиарности, всеки върви по пътя си и се въздържа от прекалено общуване. Това е градът – от толкова много търчане по неговите улици не ти оставя време за живите хора. Някое бегло „Здравей!“, разменени две-три с нищо задължаващи приказки, „Как си?“, „Горе-долу, а ти?“ и толкова. Аз съм израсъл на село и знам как е там: хората се заседяват насред улицата, разменят си новини, мнения, оплакват се един другиму – тече интензивен контакт, бих го нарекъл дори близък, ако там близостта нямаше съвсем други измерения, не съвсем обикновен уличен разговор…
Това е може би най-голямата загуба на хората, преместили се в града от по-малко населено място. Както се казва, няма и кой да те напсува от толкова бързане, всички са се втурнали нанякъде. Николай Хайтов в прекрасния си разказ „Дърво без корен“ го описа – стоиш сам и се чудиш защо никой за нищо не ти обръща внимание. Тъй и с ние с тази жена – поздравяваме се, но дори имената си не знаем. Нито тя се е заинтересувала, нито аз – защо ни е тази информация, след като ни стига онази, която ни засипва откъде ли не. Още повече, че в града сближаването твърде често (не винаги, тук трябва задължително да уточня) се гради не на взаимна симпатия, а на взаимна полза – ти на мене, аз на тебе. Иначе защо да си дружим, след като нямаме интерес?! Празна работа…
Не зная дали ви е възможно, но ви препоръчвам: свалете темпото, огледайте се, вижте хората около вас! Те са живи и тяхната ценност е сама по себе си, не е заради нещо друго – кариера, пари. Загубихме този жив контакт, загубихме себе си и сега се лутаме – къде сме, що сме, какви сме. Българите като че ли всички се превърнахме в дърво без корен, особено пък тези, които тръгнаха на гурбет из чужбината. И заместваме пълнокръвното общуване с фейсбук, сякаш е същото…
Не е, всеки го усеща, но май не ще да си го признае. Защото бърза…
