Метрополис гостува на художниците Дана Кандинска и Иво Загорчинов. С тях разговаряме за пазара на съвременно изкуство, за изложбите, клиентите, галеристите, критиците (които мнозина напоследък наричат куратори) и не на последно място – защо фондации и държавни институции лансират безсъдържателното изкуство.
Отминаха отдавна годините, когато загънати в топлите гънки на конюнктурата, много български творци създаваха изкуство на заводски прицип, като държавна поръчка.
Какво се промени в изобразителното изкуство от 1986-та до 2014-та? Няма държавна поръчка, членството в СБХ не е билет към сърцата на галеристите. Желязната завеса отдавна я няма, но в болшинството си съвременните български художници са също толкова световно неизвестни, както и до ’89-та. Иначе казано в чужбина се продават много малко български артисти, като повечето от тях са напуснали родината през определен период от живота си и са се интегрирали в друга държава. (Румен Скорчев, Хубен Черкелов, Диана Стоилова и др.)
През 80-те и 90-те години английската галерия „Саачи Арт“ (Saatchi Art), която днес е сред водещите световни онлайн галерии, изкупува на безценица произведенията на младите британски артисти, сред които Деймиън Хърст. Днес, няколко десетилетия по-късно тези художници са милионери и Хърст се продава по-скъпо от Модиляни и Рембрант.
Примерът е повод да се запитаме: Какво значи успешен художник? Този, който рисува хубаво или този, който се продава добре? Успехът в изкуството не е гаранция за качество.
Не е задължително успешният артист да е най-добрият рисувач.
Дана:
Не е лесно и не само в България. Важното е как творчеството те кара да се чувстваш; не са важни продажбите. Важно е вътрешното усещане. Човек трябва да си намери призванието: това, което го прави да се чуства най-добре и да го практикува. Много по-далеч ще стигнем, ако правим това, което ни кара да се чустваме себе си и общуваме с хората, които са като нас. В противен случай неминуемо човек изпада в невроза.
Много е неочаквано, когато някой твой приятел, за когото имаш мнение, че е по-сериозен, по-мълчалив – изведнъж си купува най-щурата картина. И си казваш – леле, как му е харесала? Всъщност, изкуството е начин да опознаеш човека. Каквато картина си избираш, това ти е вътре в душата.
Формулата на „Саачи Арт“ която така добре сработи на Острова, се оказва неприложима в България, по отношение на вторичния пазар на съвременно изкуство. Поуката е в две направления: като че ли изкуството е повече, за да се гледа, отколкото да се инвестира в него, да се колекционира и складира.
И второ – няма бедна държава, в която пазарът на изкуство да се развива добре.
Иво:
В началото на 90-те години имаше много хора с пари и възможности, които купиха големи количества произведения на съвременни творци, като се надяваха това да е инвестиция. По това време, когато пазарът се развиваше някой пусна мухата, че изкуството е добра инвестиция.
Когато се появи на пазара картина на известен художник тя обикновено е предлагана от някой, който има финансови затруднения и винаги се продава под стойността си. Това важи за някои известни пловдивски художници от типа на Георги Божилов Слона, който в Пловдив е икона, но в София не е много познат. Подобни картини реално нямат голям пазар, но някой решава да ги купи на безценица.
Има много хора в България, които държат голямо количесво картини на склад. Аз съм ставал свидетел как един известен издател или бизнесмен изкупува цяла изложба или голяма част от нея. Обаче се оказа, че това не е никаква инвестиция. В един момент пазарът (бел. ред. вторичния пазар на съвременно изкусто) тотално угасна и кризата допълнително направи увеличението на цената на тези картини невъзможно. Реално хората с възможности в момента не купуват. Това е световен процес. В момента „Сотбис“ (Sotheby’s), „Кристис“(Christie’s) изпитват затруднения да предлагат съвременно изкуство. Купувачите са много внимателни и не купуват произведения на съвременни автори с много надути цени. Според мен, предстои генерална промяна след кризата, която още не е свършила и може би няма скоро да свърши, защото тове е една нова реалност и в този т. нар. пазар нещата ще се променят.
По принцип, едно от най-трудните неща е да се оцени истински едно произведение. То трябва да се гледа от дистанция – пространствена и времева и тази дистанция не винаги работи в полза на художника.
Не на последно място – предстои ревизия на Закона за културно-историческото наследство и този за меценатството.
Необходимо ли е въобще държавата и бизнеса да подкрепят изкуството?
Иво:
Според мен правилната посока е правителството и фондациите да инвестират в образование, а не толкова да дават пари отделни творци, да правят някакви неясни концепции и да създават неясни произведения. Това са изстрели във въздуха, ако не се формира култура у подрастващите. По-скоро да се отклонят предвидените средства и предметите музика, изобразително изкуство в училище да добият един нов статут, равен на литература, математика и биология, а не да са подценяваните часове, в които учениците просто си почиват или не ходят. Когато следвах Педагогика на изкуствата, имаше и има специалисти, които много добре си разбират от работата и правят страхотни учебници.
Обаче резултатът е виден – младите хора не се интересуват от никакъв вид изкуство.
Ако в тази посока се насочат инвестиции, резултатът ще е положителен, както в спорта – когато ние си създаваме кадри, спортът се развива; когато ги купуваме от чужбина, само наливаме пари… Излишно е, защото те в един момент си тръгват и отиват да играят някъде, където ще им предложат повече.
Отправни точки в разговора ни са две статии:
Андрей Олейник – На кого е нужно съвременното изкуство и защо Деймиън Хърст струва повече от Модилияни и Рембрант.
Аделина Леспет , арт критик на големия френски национален вестник Excelsior –Шест догми, които пречат на изкуството
